ПАИСИЙ
Икона жива на един народ!
Ръка, която като свещ трепери!
Очи, в които българският свод
Отново синевата си намери!
Килията на манастира стар
Побира робската велика жажда.
В една килия пада цар след цар.
В килията България се ражда.
И нов месия тръгва в кал и прах
От две дисаги светлина да пръска.
Една пренежна реч от божи грях
До библия на бедните възкръсва.

БОТЕВ
Само поетът и лудия могат
само със двеста другари
голи да влязат във живия огън
и крепост с глава да събарят.
Само поетът и лудият дръзват
С юмрук да трошат вековете!
Българио, майко, горд съм до сълзи,
Че раждаш и „луди“ поети!

ГРЪНЧАР
Гледах го в ръцете – две огромни
Груби, а пък галещи ръце,
Ваещи от топка глина стомна,
А от стомна – глинено сърце,
Гледах го в устата – в тази жива,
Жадна и опръхнала уста,
Дето в остра дупчица се свива
В дръжката – да сръбне вечността.
Тази вечност, дето все по чезне
Барабар със стомните у нас –
Вече демоде и безполезна
В глината, сменена с плексиглас.
Гледах го. И сякаш пак го гледам:
Две ръце, къс глина, колело…
Луд ли бе той – мохикан последен –
В туй модерно време от стъкло,
От кристал, чешми, водопроводи,
Кой от туй отбрано общество
Ще си купи чиреп старомоден?
 
Та затуй все жадни май си ходим…
Жадни неизвестно за какво…

ПТИЧЕ НА ПЪТЯ
То паднало бе на платното.
Намерих го и го прибрах.
Я гледай: без краче, горкото!
Трепери цялото от страх!
Не може да лети, да ходи!
Със тези рани – закъде?
Ако го пусна пак свободно,
Котакът ще го изяде.
Ако в кафез пък го затворя,
От свобода ще го лиша…
Кажете ми какво да сторя
със беззащитната душа?
И покровителствен, и скръбен,
Пресметнах жребия злочест:
Или във котешките зъби,
или – в кошмарния кафез…
Ах, дребни беззащитни рожби,
Знам – жребият ви е суров:
Убиват ви и ви заробват.
И все – от чувство на любов.

ЧЕШМА
Неук човек, човек богат,
Разбрал, че пет пари не чини
Парата, трупана с години,
Ако на този беден свят
И друго нещо не оставиш,
Платил – чешма да се направи.
 
Бедняк човек, но златорък
Парите взел и съградил я –
Чешма за приказ и магия,
Със девет чучура във кръг,
С две имена под два венеца –
И своето, и на платеца…
 
Две участи, една чешма.
Кой мине, пий и споменува:
„Живели са. Не съществуват!
Човеци! Лека им земя!“
Земя на бялата пара и черна мъка,
На добротата и на усталъка.
 
Водата пада и гърми,
Но не в коритото, а в мене:
Земя и жадна, и рождена,
От хилядите ти чешми
Поне една ще е ли моя –
Да пиеш хладина във зноя?
 
Тя да те спре, кога пътуваш…
Пък даже без да споменуваш…

ДАЛИ ЩЕ БЪДА ЖИВ И УТРЕ
Дали ще бъда жив и утре –
Това не знам, уви, не знам.
Дали във следната минута
Ще съм пак аз и ще съм там,
Където съм днес, тоест – тука?
Не знам – животът си е смърт.
И в мен „машинката“ все чука
Като че за последен път.
Но нищо страшно няма в нея –
Тя трупа живото в слова,
В които аз ще си живея
И след това, след онова.
Дали ще… Млък, о, смърт! Не искам
Чрез теб духът ми да скърби!
… И всеки стих е просто и искрен,
че е последен може би.