Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
За този блог
Автор: trakietsadobri
Категория: Лични дневници
Прочетен: 815383
Постинги: 584
Коментари: 710
Гласове: 4141
Постинг
28.12.2018 13:03 - Из „Планетата в края на времето“, роман от Фредерик Пол
Автор: trakietsadobri Категория: Лични дневници   
Прочетен: 651 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 26.12.2020 09:47

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
"The World at the End of Time", 1990
(Оригинално заглавие и година на издаване)

Глава 1
    Макар че Уон-Ту изобщо не беше човек, той (някои може да предпочетат да го наричат „то“, но местоимението „той“ не е неподходящо) би изложил това твърдение по съвсем различен начин. Уон-Ту би казал за себе си, че е човек. Той определено имаше всички човешки характеристики, които смяташе, че заслужава да има – ако знаеше, че съществува такова нещо като човешка раса, което обаче не знаеше. Уон-Ту имаше любознателен ум – което ще рече, че имаше ум на учен, а това означава, че технологически беше наистина много приятна личност.
   Той притежаваше основната човешка черта, която, изглежда, никога няма да намерите у същества като големите отровни паяци или термитите – имаше адски силно чувство за хумор. Неговата представа за хумор беше, че забавното не бива да е деликатно. Основно тя беше от рода на „замеряне с торти“ или „дърпане на стола изпод себеподобните“.
   Той беше изключително (и много човешки) войнствен. И определено искаше да е най-добрият от своя вид. Уон-Ту желаеше най-малкото това. Понякога, когато съзираше заплаха от единствените си „приятели“, желаеше те да не съществуват.
   Разбира се, начините по които Уон-Ту беше всичко това, не бяха точно като при хората, но това не го тревожеше. Той беше сигурен, че неговият начин е по-добър.
Мястото, където живееше – което не беше точно „място“, тъй като Уон-Ту беше диспергирано същество – беше вътрешността на средно голяма звезда G-3 и от повърхността на Земята трудно се виждаше.
   [...]
   Уон-Ту беше изграден от странно състояние на материята, наречено плазма. Плазмата не е материя, не е и енергия; тя е и двете. Тя представлява четвъртата фаза на материята (след твърда, течна и газообразна) или втората фаза на енергията. Зависи как предпочитате да я наричате. Според Уон-Ту тя беше просто материалът, от който са направени интелигентните същества. (Той никога не беше чувал за „човешки същества“, а ако беше чувал, нямаше да се интересува от тях.)
   [...]

Глава 2
   Едно от „човешките същества“, за които Уон-Ту никога не беше чувал, беше момче и се казваше Виктор Сорикейн. Разбира се, и Виктор никога не беше чувал за Уон-Ту. Пътищата им никога не се бяха пресичали през дългия живот на Уон-Ту и съвсем краткия на Виктор.
   На дванадесетия си рожден ден (бихте могли да го наречете сто и петнадесетия) Виктор се събуди изпотен, със сърбеж и видя, че някой го гледа.
   – Мамо? – изпелтечи той. – Мамо, пристигнахме ли вече?
   Не бяха очите на майка му. Беше стара жена, която никога не беше виждал. Но не се държеше като стара жена, прегърбена и залитаща. Стоеше изправена. И го гледаше с ясните си очи по начин, от който Виктор се почувства неудобно – поглед едновременно тъжен и весел, търпелив и ядосан. Помисли си, че тя, изглежда, знае всичко, което трябва да се знае за Виктор Сорикейн, и му прощава. Определено обаче беше стара. Косата ѝ беше оредяла, лицето ѝ – ужасно сбръчкано.
   [...]

Глава 4

   [...]
   Понеже Виктор и Реза седяха на един чин в претъпканата училищна барака, тя имаше възможност непрекъснато да подчертава колко малко знае той за живота на Нюманхоум. Всеки път, когато той се оплакваше от общите книги или тежкия труд, тя непременно му казваше колко по-лошо е било преди шест години, когато те пристигнали. „Арк“ не бил конструиран за разглобяване като „Мейфлауър“. Единственото, което можели да направят първите колонисти, било да свалят от него товара и повечето от подвижните неща. После, макар и с неохота, го напуснали.
   [...]

Глава 20
   [...]
   Щом чу настоящата дата, той почти почувства необратимото превключване на ума си на друга вълна.
   Никой не може да тъгува четири хиляди години.
   Завесата на първите две действия от живота му беше паднала. Започваше третото.
   Може би това не беше животът, който желаеше – но беше единственият, който му бе останал.
   Виктор се отдаде на изучаване на езика на хората, които му бяха върнали живота. Не беше лесно.
   [...]

Глава 22
   [...]
   Един ден Нрина се върна от лабораторията и го намери както обикновено над пулта. Свали мантията си и седна до него. Той, разбира се, почувства голото ѝ тяло да се допира до неговото голо тяло, но това не го накара да откъсне вниманието си от пулта.
   – Чудесно е, че имаш интерес – отбелязва философски Нрина.
   Той опита отново.
   – Нрина, сигурен съм, че са се случили някои много странни неща. Нищо ли не знаеш за тях? Не се ли учудваш?
   – Това не ми влиза в работата – каза тя леко раздразнена.
   Той разстроено възкликна:
   – Вселената около нас е умряла! Ние сме били отвлечени. Времето за нас е спряло…
   Тя се прозина.
   – Да, знам. Другите диваци… извинявай. Другите хора от фризера понякога също говорят за това. Те го наричат „Бог транспортьор“ или нещо подобно. Глупаво суеверие! Сякаш има някакво свръхестествено същество, което просто за развлечение движи звездите!
   – Тогава какво е обяснението?
   – Това не се нуждае от обяснение. То просто е факт. – Тя вдигна рамене. – Само че това не е интересна тема, Вик. Всъщност никой не се интересува от това освен… О, да – каза тя и неочаквано се изправи. – Почти забравих Фрит!
   Виктор примигна и попита:
   – Какво е фрит?
   – Фрит не е какво, а кой. Фрит и Форта. Аз им проектирах син. Стари мои приятели. Всъщност котето направих за Балит – сина им. – Той скоро ще навърши двадесет години и е време да получи подарък. – Тя помисли за момент, после кимна. – Да, сигурна съм, че Фрит знае всичко за това нещо. И вероятно ще се заинтересува от теб. Той и Форта са заедно вече почти тридесет години и все още поддържаме връзка.
   [...]

Глава 30
   Реза не беше самичка.
   Но, разбира се, беше единствената, която Виктор видя в първия момент – познатата Реза, скъпата Реза, обичаната и изгубена, и възстановена Реза. И беше топла и здрава.
   [...]

......................
„Планетата в края на времето“ е традиционен научно фантастичен роман – невъзможно-възможен разказ за неподозирани герои, звезди, планети, мечти и науки.

Казвам „традиционен научно фантастичен роман“, за да е пределно ясно, че „Планетата в края на времето“ е доста-доста отвеяно четиво, както обичат да казват предубедените към фантастиката. Може би е така, но... без да прочетете книгата няма как да знаете дали наистина е така.

Фредерик Пол е писател, който умее да изненадва и създава светове.
Време-пространството на книгата обхваща безкрайността – в човека, времето, космоса.
Действието в романа се развива в две паралелни книги и вселени – на растящият човек Виктор Сорикейн и на космическото стихийно провидение Уон-Ту.

За да бъде картината по-четима или по-заплетена Фредерик Пол е вплел и доста човешки страсти, включително секс, раждане и смърт. Това прави романът още по-многопластов, което си е още една интересна изненада, но... Имайте едно на ум, че „Планетата в края на времето“ не е четиво за непълнолетни и неподготвени читатели.



Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031