Шести май, 11 май, 21 май, 24 май – дни на памет и бъдеще из народната ни шевица.
Пролетта, унуките на Тракийският конник и нестинарките вече са тук – иде Еньовден.
Пеем песента на Орфей и Евридика, пеем песента на трако-българския народ, за да се възражда.

Помним Св. св. Кирил и Методий и учениците им – Климент, Наум, Горазд, Сава и Ангеларий.
Букви, думи, език, четмо и писмо – просвета!

Езикът не е случайност, а памет и бъдеще!
Трако-българският език е народната ни песен и шевица.

Безчет българки будители са се учили от езика народен и древен, а после са го възраждали, за да го дарят на децата и унуките си. За да се помни и пее песента – за истина, свобода, светлината, за да има човек и просвета.

Днес и утре празнувам с четмо и писмо.
Чета думите на будителите, за да чета просвета.


Цветан Ангелов
     Детски стихове
Букви

Буквите като дечица
тичат, скачат в надпревара:
ту се хващат за ръчица,
ту се крият из буквара.
Не играйте днес на жмичка,
мои буквички добри!
Ще ви събера самичка,
ще ви преброя дори.
Зная: всичките сте трийсет!
К, не крий се!
М, не крий се!
Я, елате най-отпред,
под големия портрет.
С вас започват имената
на двамина славни братя.
КИРИЛ и
МЕТОДИЙ с вас
искам да напиша аз.


Пенчо Славейков
     Детски стихове и гатанки
Писмо до пролетта

Вей долнякът и отвява
струпания зимен смет.
Ей прехвръкват лястовички,
носещи от юг привет.

Пролетта ги тях изпраща
с писъмце до нази тук;
в него пише, че отдавна
тя е тръгнала от юг.

Маргаритното кокиче —
думите са в туй писмо,
слънцето с зарици ясни
писало ги е само.

Модрооки теменужки
запетайките са там;
удивителна на края —
мъдри се божура сам.

Подпис му е росен здравец,
розата му е печат…
От писмото дъха младост,
вее нежен аромат.


Елин Пелин
     Детски стихове
Майска песен

Елате по полята,
елате по горите,
да чуеме елате
на месец май песните!

Елате по горите,
елате по полята,
елате да береме
на месец май цветята!

От жълтата иглика,
от синия синчец
елате да увием
на месец май венец!

Под ясната усмивка
на сини небеса
елате — нас ни вика
на месец май гласа!


Петя Дубарова
В родината

Приказка чудна ме носи,
пее край мене светът,
тичам с крачетата боси,
птички над мене летят.

Блеснал е Слънчо във радост.
Рой златокрили пчели
пълнят гората със младост.
Всичко във песен звъни.

Колко си скъпа, родино!
Ти си най-светлия рай!
В тебе живея щастливо,
в теб съм щастлива безкрай!
      11.01.1974 г.


Петко Р. Славейков
Татковина

Хубава си, татковино,
име сладко, земя рай,
сърце младо и невинно
за теб трепка, та играй.

Мили ми са планините
и на север, и на юг,
драги ми са равнините,
набраздени с наший плуг.

На уста ми сладка дума —
ще да бъде този кът,
дето Дунав, Вардар, Струма
и Марица си текат!

Дор на небо ясно слънце,
дор на очи свят, живот,
ще обичам аз от сърце
таз земя и тоз народ.


Иван Вазов
Из "Езикът наш"  (откъс)
...
Език свещен, нам страж и в вековете дални,
чудесно сечиво за творби идеални,
от твойта красота кога ще се омайм?
Съкровище си ти, но то кому е драго?
от всичките блага най-скъпоценно благо
на-малко те скъпим, ний даже те не знайм!
...


Добри Чинтулов
Из „Къде си вярна, ти любов народна?“ (откъс)

Къде си, вярна ти любов народна?
Къде блестиш ти, искра любородна?
Я силен пламък ти пламни,
та буен огън разпали
на младите в сърцата,
да тръгнат по гората.
...


Йордан Йовков
Из „Наша книга, наш език“ (откъс)

      Нека във всяка българска къща да има по някоя българска книга — хубава книга, която и да била, от когото и да е. Тя може да бъде една вещ, но може да стане и една светиня. Защото в нейните страници, в буквите и редовете и, теглени като черни бразди, е хвърлено живо зърно; заровен е благотворният кълн на самата обич към книгата, към езика. Не говоря за нас, възрастните. Но все ще се случи тъй, все ще дойде такъв ден, че тая книга ще падне в ръцете на някоя млада чиста душа — и ще я прочете. Първата хубава книга, прочетена за първи път! Какво значи туй, всеки от нас може да го провери в спомените си, защото и днес то ни се струва тъй невероятно хубаво, както хубави изглеждат нещата в сънищата ни. Само в ръцете на младия читател, който пръв път чете големи книги, душата на когото тръпне като пред отворено небе — книгата открива цялата си дълбока и тайнствена същественост — нещо безкрайно хубаво, могъщо и чудотворно, нещо живо само по себе си. Книгата буди вече удивление, към нея благоговее, тя става светиня. И самият език, майчиният език, който всеки ден е бил говорен и слушан, без да пленява и вълнува, сега зазвучава като песен. Ето как в тоя миг, в това утро на човешкия живот, изведнъж разцъфтява обичта към книгата и към езика. Като спомен, тоя миг остава незабравим, както са незабравими всички скъпи наши спомени — бащината къща, иконата с кандилото в ъгъла, майчиният образ. И това чувство към книгата си остава завинаги, защото е било родено в самото сърце на човека.
...


Николай Хайтов
Из „Писмо от пущинаците“ (откъс)

      Благодаря ти, приятелю, че не си ме забравил. Писмото ти дойде малко оръфано, но все пак цяло: не му е било лесно да долети в тоя „пущинак“, както ти назоваваш рилските гори. Четох го, препрочетох и да ти призная, смях се тъй, както рядко съм се смял. Питаш ме какво работя като лесоинженер, когато не сека гората, как прекарвам времето си без общество и културни занимания, без премиерите на Музикалния театър и на края — о-о, горко ми — желаеш моето скорошно завръщане в града…

Да се връщам в София нямам намерение, затова слушай да ти разкажа за моето „общество“, за горския „театър“ и новите ми познайници от зеления български лес.

Най-интересен от тези познайници е, струва ми се, клекът. Ако си ходил някога на Рила планина, виждал си навярно тоя храст да лази по стръмните рилски съсипища на зелени тумби, които гонят високите канаристи зъбери. Малцина познават тази драка в семейството на иглолистните, но и тези, които я познават, не я обичат: ловците затова, че укрива ранения дивеч, а планинарите — че ги препъва и дращи. Проклинах го и аз, когато се заплетох в гъсталаците му някъде под рилските езера, но тоя непретенциозен храст ми показа само с едно обикновено коренче, което бе цепнало цяла канара, колко е велико неговото дело в природата: с милиарди корени през хилядолетията, с безкрайно търпение и удивителна сила той беше ломил скалите и стривал камъните, размесвал ги бе с окапалите иглици и направил на почва. А знаеш ли какво значи почва: това е „арената на живота“, основа за икономиката и културата. Затова минеш ли през клекови гъсталаци, видиш ли тези настъпателни авангарди на живота в пределите на пустинята, спри се и свали шапка на горския пионер и победител на канарите — клека.

Себеотрицанието на клека, приятелю, е равно само на героизма на белокората бреза. Несправедливо съчинителите на шлагери я употребяват за декор на сантиментални любовни драми; горската красавица — брезата — е символ и възвишена емблема на саможертвата.

Пламне, да речем, огън в гората, случва се да се превърне в пожар и… ето ти пепелище, незаета територия в растителния мир, около която закипява борба: кой да я засели? Връхлетяват първи със своите шипести семена нахалните представители на войнственото племе на бурените и успяват да превземат терена, ако по талазите на вятъра гората не изпрати семенцата на своята кавалерия — брезите. Те се разлетяват из пепелището, никнат бързо и докато бурените се наканят, брезовия гъсталак е закърпил вече кожуха на планината. По-късно под сянката на тоя гъсталак се настанява „тежката пехота“, смърчовете, които преварят брезите и тези мили, влюбени в слънцето дървета умират в заслона им в името на могъщия колектив — гората.

Щом пристъпите на егоизма те връхлетяват, съветвам те, приятелю, иди и съзерцавай саможертвата на брезите и много житейски истини, удавени в обичайното ни многословие, ще изплават простички и ясни като белия божи ден. И помни: от брезите не стават само клечки за зъби.
...


Николай Лилиев
Светът неспирно своя лик мени…

СВЕТЪТ неспирно своя лик мени,
пощада нашата любов не чака,
годините, кервани в далнини,
изнизват се и вихром чезнат в мрака.

И времето, най-верният ни враг,
челата ни печални увенчава
на лятото с посърналия злак,
на есента с посърналата слава.

Жреци, на храм неизграден жреци,
на гордостта под горестното бреме,
кому са нужни модрите венци,
от земните си скърби що плетеме?


Пейо Яворов
Май

Радост — пролет! Слънце грей —
златен клас на нива зрей.
По ливади злака млади
росен лей брилянт-сълза;
бог въздъхне — вятър лъхне,
вий се къдрава лоза.

В полски равни широти
весел глъч и шум ехти:
неуморен в труд упорен,
тук обажда се орач,
де овчари, де жетвари,
ей, а там запял косач…

С киша, засух, буря, град,
че с немотност, че и с глад
ти сирашки род селашки,
невидяло мир сърце,
ти се бориш, що да сториш,
рий в пръстта до гроб ръце!

Все пак злото няма край.
Днес е харно: пей, мечтай…
И следите на бедите
нека пот ги от чело
поизбрише — де ще пише
инак новото тегло?


Дамян Дамянов
Когато си на дъното на пъкъла

Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш


Иван Вазов
Българският език

Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не — за ядове отровни.

Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?

Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива —
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?

Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!

Не си можал да въплътиш във теб
съзнаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп —
за груб брътвеж те само бил орисал!

Тъй слушам си, откак съм на света!
Си туй ругателство ужасно, модно,
си тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.

Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;

ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.
Пловдив, 1883

Иван Вазов
Из „Майски симфонии“ (откъс)

I
Погледайте, настала е
      пролет на земята,
майска птичка запяла е
      чудно из листата.

Гората се пробудила,
      полето се смее,
зората се зачудила:
      сe хубости грее.

Из въздуха възнесена
      чучулига цвърка…
Ставай, душо, из плесена,
      плесни крила, фъркай!…

Литнах, фръкнах в ефирите —
       след мен мъгли темни…
Как? И тук ли ме дирите,
       о ядове земни?
...


Стоян Михайловски
Кирил и Методий
(Български всеучилищен химн)

„Върви, народе възродени,
      към светла бъднина върви,
с книжовността, таз сила нова,
      съдбините си ти поднови!

Върви към мощната Просвета!
      В световните борби върви,
от длъжност неизменно воден —
      и Бог ще те благослови!

Напред! Науката е слънце,
      което във душите грей!
Напред! Народността не пада
      там, дето знаньето живей!

Безвестен беше ти, безславен!…
      О, влез в Историята веч,
духовно покори страните,
      които завладя със меч!…“

Тъй солунските двама братя
      насърчаваха дедите ни…
О, минало незабравимо,
      о, пресвещени старини!

България остана вярна
      на достославний тоз завет —
в тържествуванье и в страданье
      извърши подвизи безчет…

Да, родината ни години
      пресветли преживя, в беда
неописуема изпадна,
      но върши дългът се всегда!

Бе време, писмеността наша
      кога обходи целий мир;
за все световната просвета
      тя бе неизчерпаем вир;

бе и тъжовно робско време…
     Тогаз Балканский храбър син
навеждаше лице под гнета
      на отоманский властелин…

Но винаги духът народен;
      подпорка търсеше у вас,
о, мъдреци!… През десет века
      все жив остана ваший глас!

О, вий, които цяло племе
      извлякохте из мъртвина,
народен гений възкресихте —
      заспал в глубока тъмнина;

подвижници за права вярна,
      сеятели на правда, мир,
апостоли високославни,
      звезди върху Славянски мир,

бъдете преблагословени,
      о вий, Методий и Кирил,
отци на българското знанье,
      творци на наший говор мил!

Нека името ви да живее
      във всенародната любов,
речта ви мощна нек се помни
      в Славянството во век веков!
            Русе, 1882, априлий 15
            [сп. „Мисъл“, 1892, кн. IX–X]

любими, родни писмена!