Иван Минчов Вазов, най-възрастният син на Съба и Минчо Вазови
Дата на раждане: 9 юли 1850 г. (27 юни стар стил), Сопот
Починал на: 22 септември 1921 г., София

Братя и сестри Вазови
   Иван Вазов (1850 – 1921) – български поет и писател
   Никола Вазов (1852 – 1917) български търговец и строителен предприемач
   Кирил Вазов (1855 – 1943) – български лекар и общественик
   Ана Вазова (1858 – 1929)
   Георги Вазов (1860 – 1934) – български генерал и военен министър
   Михаил Вазов (1862 – 1886) – български офицер
   Вълка Вазова (Фетваджиева) (1865 – 1945)
   Владимир Вазов (1868 – 1945) – български генерал и два мандата кмет на София, от 7 април 1926 до 14 март 1932 (https://www.sofia.bg/web/tourism-in-sofia/mayors-of-sofia-municipality) .
   Петър Вазов (1870-1871)
   Борис Вазов (1873 – 1957) – български офицер и общественик, журналист, политик и дипломат (пълномощен министър) в Чехия.

Колкото повече човек се замисля за семейство Вазови, толкова повече се смайва.
Съба Вазова ражда десет деца и съумява да отгледа девет от тях, въпреки че всички те са родени преди Освобождението и раната смърт на баща им Минчо Вазов (1825–1877). Очевидно двамата най-големи братя Иван Вазов и Никола Вазов също имат значителен принос за израстването и образованието на другите братя и сестри.

Другото, което знам за Вазови идва от няколко случайни литературно-исторически срещи и от страниците на една прекрасна книга „Дъбът, или животът на Вазов“ от Драган Тенев. Горещо препоръчвам книгата, защото за мен тя е увлекателно четиво, което оставя усещането за достоверност и признателна обич към Народният поет.

За жалост познанията ми за Иван Вазов и Вазови са твърде-твърде скромни, затова при възможност се опитвам да ги допълвам. Тази събота, покрай честването рождения ден на Народният поет, имах и повода, и възможността отново да посетя дома на Иван Вазов в София.


Къщата музей „Иван Вазов“ се намира на ул. „Иван Вазов“ № 10
Очевидно улицата е кръстена на поета след смъртта му, но на тази улица и в района не е живял само Иван Вазов, а и много негови роднини. Къщата е построена на парцел, който писателя получава в дар от чичо си, съседните парцели по днешната улица „Георги Стойков Раковски“ до кръстовището с улица „Генерал Гърко“ също са били собственост на рода Вазови.

Домът, в който Иван Вазов е живял през последните 26 години от живота му, е запазен в доста автентичен вид. Къщата е била сериозно разрушена по време на бомбардировките на София през Втората световна война от самолетите на САЩ и Великобритания. За наше щастие тогавашния уредник на музея с паметта за Вазов не е бил случаен човек, а Елин Пелин. Негова е заслугата всичко важно и ценно от къщата да бъде изнесено и запазено от бомбардировките. Явно накрая много се е бързало защото няколко от цените награди, които Иван Вазов получава за двете си големи чествания (45 годишнината му и 70 годишнината му) са уж загубени. За радост паметта за Вазов не се губи и изчезналите експонати са намерени в подземията на ректората на Софийски университет "Св. Климент Охридски" (Питайте за сребърната лаврова лира, когато отидете в къщата музей).

След войната, къщата е ремонтирана и реставрирана в „автентичен вид“ по снимки и спомени на близките. В началото на 50-те години на 20 век домът на Иван Вазов отново е открит за посетители.

Домът на Иван Вазов в София е къща на кьоше - помни и знае безчет срещи.
Къщата пази и много-много съкровища: фотографии на Вазов и семейството; писма, работни листове и някои първични издания; голяма част от наградите и грамотите, които писателя е получил за честванията си и през годините; множество картини и портрети – сред тях има и няколко наистина уникални: една неканонична икона на фона на планината, която е дарена на писателя от каноническия православен свети синод; една македонска мадона, подарък от Иван Мърквичка; две от картините на Елисавета Консулова-Вазова, която е една от първите български художнички - тя е съпруга на Борис Вазов, най-малкия брат на писателя.

Накратко в домът на Народният писател има много какво да се види,
който е ходил все нещо е видял и запомнил, който не е е ходил – да отиде, да види.

Кое е най-същественото??
Това, което Иван Вазов е направил и написал докато е бил жив, а то е удивително много.
Когато бях малчуган погрешка „знаех“, че Вазов е тъжен и строг писател. После като младеж, в техническата гимназия, си мислех, че все го превъзнасят и цитират разни политикани и... Затова много-много късно започнах да чета негови разкази и стихотворения, което разбира се си е моя грешка. Все още съм чел твърде-твърде малко, но бавничко напредвам. Защото Иван Вазов все повече ме смайва. Защото колкото пъти съм потърсил да прочета нещо съществено или увлекателно, по някой житейски или народен въпрос, то винаги е там в думите и между редовете му.


Иван Вазов
На детето

Детенце малко с поглед лазурен,
ти нямаш грижи в тия години,
йощ не стъпило в живота бурен,
всичко се тебе весело чини.

Щастливо, близо при майка драга,
ти само с песни лягаш и ставаш,
ти гледаш всичко с усмивка блага,
всичко, но нищо не разумяваш.

По твойто лице радостта бляска,
по твойте бузи смехът играе,
твоето сърце яд го не стряска,
то не въздиша, то не желае.

Твоята слабост днес те закриля,
както фидана тревата тули,
но колкото той по̀ се засиля,
толкоз по-много вятър го брули.

Малко си йоще, малко, невинно;
гледай на майка, гледай небето,
смей се, пей, викай, играй безчинно,
дор не си йоще на път в морето.

Че това време тича, мени се
или по-харно, ти се меняваш.
Всякой по-нов час тебе дониса
чувства по-нови, що не познаваш.
...
...
(има още двайсетина купета)
.
              Берковица, януари 1880


Иван Вазов
Паисий

„О, неразумни юроде! Поради что се срамиш да се наречиш Болгарин?… Или не са имали Болгаре царство и господарство? Ти, Болгарино, не прелщайся, знай свой род и язик…“
Паисий (1762)

Сто и двайсет годин… Тъмнини дълбоки!
Тамо вдън горите атонски високи,
убежища скрити от лъжовний мир,
место за молитва, за отдих и мир,
де се чува само ревът беломорски
или вечний шепот на шумите горски,
ил на звона тежкий набожнийят звън,
във скромна килийка, потънала в сън,
един монах тъмен, непознат и бледен
пред лампа жумеща пишеше наведен.

Що драскаше той там умислен, един?
Житие ли ново, нов ли дамаскин[1],
зафанат от дълго, прекъсван, оставян
и пред кандилото сред нощ пак залавян?
Поличби ли божи записваше там?
Слова ли духовни измисляше сам
за във чест на някой славен чудотворец,
египтянин, елин или светогорец?
Що се той мореше с тоя дълъг труд?
Ил бе философ? Или беше луд?
Или туй канон бе тежък и безумен,
наложен на него от строгий игумен?

Най-после отдъхна и рече: „Конец!
На житие ново аз турих венец.“
И той фърли поглед любовен, приветен
към тоз труд довършен, подвиг многолетен,
на волята рожба, на бденьето плод,
погълнал безшумно полвина живот —
житие велико! Заради което
той забрави всичко, дори и небето!
Нивга майка нежна първенеца свой
тъй не е гледала, ни младий герой
първите си лаври, ни поетът мрачен
своят идеал нов, чуден светлозрачен!
и кат някой древен библейски пророк
ил на Патмос[2] дивний пестинника строг,
кога разкривал е въз гладката кожа
тайните на мрака и волята божа,
той фърли очи си разтреперан, бляд
към хаоса тъмний, към звездния свят,
към Бялото море, заспало дълбоко,
и вдигна тез листи, и викна високо:
„От днеска нататък българският род
история има и става народ!
...
...
              Пловдив, 1882


Иван Вазов
Приятелски срещи
Журналистът Ставров, който е добър книжовник и още по-добър наблюдател, ми разказваше един ден следващето:
— Без да страдам от аристократическата болест — катар на стомаха — и макар да се радвам винаги на добра охота, т.е. да нямам нужда от съветите на доктора си — а това не ще да каже, че няма защо да завиждаме на камъка, — аз имам правило всеки ден да обикалям по три пъти градската градина. Правя това разтъпкване обикновено по-ранко, докато тротоарът е по-свободен от върволяк, с тих ход, спокойна съвест и с вида на човек, който не желае никому зло.

Но ни един път не се е минало, без да срещна няколко приятели и разменя няколко любезни думици с тях… Това е голямо утешение на човека — да се чувствува не самичък, обиколен от участието на други хора, на които той не е чужд и те не са му чужди. Но искаш ли да ти кажа право? Това внимание на приятелите — вземай тая дума в смисъл на руското „знакоми“ — би ме много повече покъртяло, ако да не бъркаше едно нещо, едно нищо-нещо, съвсем дребно… Как да ти кажа — чувството, съзнанието за привичността, машиналността и изтритостта на тия дружелюбни отношения.

Те обаче и такива биха гъделичкали моята човешка суетност, без да удовлетворяват себелюбивото чувство у мене, ако да не вееше от тях такава монотония, такава безпощадна стереотипност! Например аз винаги зная кой мой приятел какво има да ми каже, аз предусещам мислите му, аз даже ловя във въздуха думите му, преди да е зинал да ги произнесе — тъй редовно и безпогрешно тия мисли, тия думи и тия фрази се повтарят все същите при всяка среща с него. Моята увереност в това отношение е толкова голяма, щото и аз си приготвям отговора в устата, за да го кръстосам едновременно с неговия въпрос и никога се не измамвам.

Ето господин Фърков, който ме пресреща с леко ухилено лице, с поглед, приятелски устремен към мене, със своите две прави бръчки над носа — обикновения знак на дружеско настроение, — аз знам, о, аз съм готов да се закълна, че ще ми зададе тия два въпроса:

— Как си? Добре ли си?
— Добре. Слава Богу… — му фърлям аз кратките и приготвени още от двайсет разкрача отговори.
Аз съм уверен, че Фърков, като ми задава тия питанета, съвършено не мисли за здравето ми, нито го интересува то в нещо; той даже не сеща значението на въпросите — още по-малко на отговорите, — защото в тоя същия миг той поздравлява други троица минувачи по тротоара, бута с бастуна си едно листче от акация, паднало на земята, и си поглежда часовника, който е две минути напред от пощенския.
— Какво има ново? — пита той.
— Не знам нищо — отговарям аз, — а ти?
— Нищо не знам.
Това е знак, че консултацията върху моето здраве е свършена. Аз казвам „сбогом“ и продължавам пътя си.

Кога доближавам до градинския вход, който е срещу улица „Любен Каравелов“, забелязвам високата повелителна фигура на Далякова. Ето неговото грапаво, мрачно лице, неговът строг поглед и стремителен нос, впит в мене, и аз виждам отдалеко на устата му насочен против мене, като запънат арнаутски пищов, въпроса:
— Къде се дяваш?
Но ей приближи ме, стисна ме крепко за ръката и пищовът гръмва:
— Къде се дяваш?
И веднага отговорът пада като узряла круша.
— Тук съм!
— Къде се губиш? — гръмва пак арнаутският пищов: той е с две цеви.
При тая вариация аз мънкам нещо, сконфузено бъбля, но умен отговор не намирам.
Потруди се и ти да го намериш на такова страшно питане: „Къде се губиш?“

Аз се не губя никъде; не съм изгубен човек; напротив, твърде почтен гражданин съм, плащам данък на царщината, работя по няколко часа на ден, явявам се всекидневно при градината, даже дваж или триж през неделята ходя до езерото!

Но немилостивият пищов се пълни и се готви още един път… Тогава, като се виждам в чудо и за да предваря гърнежа му, аз схитрювам и попитвам носителя му:
— А ти, Даляков, къде се дяваш?
— Аз съм постоянно тука, у Панаха…
— А ходиш ли към езерото?
— Много рядко… Какво ще видя? Гъските? Малко ли ги виждам тука?
О, духовит е Даляков!
— А из кои улици ходиш?
— Какво ще ти ходя из улиците? — отговаря Даляков… — Аз все се питам къде се губиш… не те виждам.
И Даляков се озърта!

Аз едвам сдържам негодуванието си против Далякова, който си въобразява, че аз знам табла, пуша тютюн и обичам настрадинходжови остроумия в тона на Бойка Нешов, и искам да го притисна до стената и да му кажа:

„Даляков, освен Панаховото кафене, на тоя свят съществува и българската столица, и Софийско поле, и Витоша, и небето, и петте части на света! Но пушекът на Панаховото кафене ти премрежава очите и ти не видиш ни тях, ни приятелите си… Моля, кажи ми тука, да знам веднъж завсегда: кой час и къде — в канцеларията или у Панаха — да дохождам всеки ден да правя acte de prйsence пред тебе, само и само да ме не мислиш за губящ се човек и да ми го не казваш, колчим при всяка наша среща аз ти наумя за съществуванието си!“

Доде сглобявам тая демостеновска тирада в ума си, аз видях, че арнаутският пищов измени посоката и се насочи към една друга жертва, която си подаде ръката Далякову и преди да се изпразни в лицето й, отминах напред.
Слава тебе, боже!
...
...
                     София, декември 1893


Иван Вазов
Даскалите
(Спомени из ученическите ми години)

Мисълта ми се повръща далеко, далеко в миналото; тя лети из мъглявата и призрачна област на времена, мен забравени, потънали в океана на вечността. Въображението ми като един археолог при разкопки тършува, рови, дълбае в спомените на детинството и на юнашеството; то повече и повече се увлича в усилията си и намира в оная далечна за мен епоха неща мили, образи странни, затуряни в буренака на забравата, и с наслада се спира на тях и не иска да се раздели от тях.

Боже, при първото копване на мотиката му какъв рой от видения изскокнаха из гробището на умрелите работи!

И възкръсват сега в глъбините на паметта ми бледи образи и всичките са тъй мили и родни на сърцето ми! И душата ми в сладък копнеж иска да остане по-дълго време в оня ясен свят на детинските години, да се освежи в оня свят на невинност и радост, на простодушна вяра в доброто, тя, разбитата сега в разочарованията и бурите на живота, проядена от горчиви съмнения, изневерена от жизнения опит…

Не че ония години са били лишени и от мъки, и от горчивини. Имало ги е — те са другари човеку от люлката още, — но те сега са изличени, видят се само ясните страни на нещата и от далечината, от която гледаме оная доба, всичко в нея ни се вижда светло и радостно, тя стои вълшебна и лазурна, като далека планина в кръгозора: пропастите, траповете, зъберите се не видят и само хармоничните им линии се рисуват с възхитителна прелест на небето…

Но днес аз желая, плувнал в това тихо море от спомени, да се спра само на няколко образа, които там, из дълбочините на миналото ми, ме гледат ту ухилени, ту сурови, но еднакво мили на душата ми: образите на моите учители.
...
...

* * *
Той беше последният от учителите ми. Много малко успях да разправя за тях от онова, което сега се буди в паметта ми. Но аз се прострях и тъй дълго — аз ще съм казал всичко добро за тях, като кажа, че си ги спомням с жива симпатия и с дълбока признателност в душата — всички честни работници за народната просвета, заслужили ней по силите си, по умението и по темперамента си. Всичките са хвърлили с живото си слово един сноп лъчи в съзнанието ми, една кривачка благородни семена във възприемчивата и прясна почва на душата ми, обогатили са сърцето ми с едно добро чувство. Сполай им?
                                 София, февруари 1901

и на теб, приятелю!

Да сме здрави, дейни и радващи!