Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
За този блог
Автор: trakietsadobri
Категория: Лични дневници
Прочетен: 882244
Постинги: 596
Коментари: 716
Гласове: 4349
Постинг
09.10.2016 14:57 - Из „Рапорт пред Ел Греко“ от Никос Казандзакис, превод от гръцки Георги Куфов
Автор: trakietsadobri Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1055 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 10.10.2016 18:41

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
image
     Генерале мой, битката завършва, правя рапорта си: ето къде воювах, ето как воювах, бях ранен, изплаших се, но не дезертирах; зъбите ми тракаха от страх, но пристягах здраво челото си с червена кърпа, за да не личи кръвта, и се хвърлях в атака. Едно по едно ще оскубя пред тебе перата на моята гарга, душата си, докато от нея остане само малка бучка пръст, замесена със сълзи, кръв и пот. Ще ти разкажа борбата си, за да ми олекне; ще смъкна от себе си добродетелта, срама, истината, за да ми олекне.
     . . . . . . .
Глава XXVIII Завръщането на блудния син
   ...
     И сега, когато се завръщаш, един строг глас се издига от огромните недра на твоята земя и те пита: „Изпълни ли това, което ти възложих? Дай сметка!“
     Тази земна утроба безпогрешно знае стойността на всяко свое дете; и колкото по-възвишена е душата, която е създала, толкова по-трудно поръчение и възлага. ...
   ...
     Душата много добре си знае, макар и често пъти да се прави, че го забравя, че трябва да даде отчет пред бащината земя. Не казвам отечество, казвам бащината земя; бащината земя е нещо по-дълбоко, по-скромно и мълчаливо, направено от стрити прастари кости.
     . . . . . . .
     - Ти ли си, стари ми приятелю – извика той. - Ти ли си? Как я докара така? ... - Колко си отслабнал, колко си почернял, бузите ти са хлътнали, челото ти е само бръчки и плешивини, веждите ти са щръкнали като бодили, а от очите ти искри хвърчат. Какво ти е станало? Още ли гориш? Още ли ще обикаляш по света? Докога?
     - Докато съм жив. Когато вече няма да мога да се променям, и ще спра, блажен и умрял, с угаснала лула в уста, и ще се присмивам на живите.

Глава XXIX Зорбас

     ...
     Аз рядко говорех; какво да каже един „интелигент“ на една хала? Слушах го как ми разказва за своето село на Олимп, за снеговете, за вълците, за комитаджиите, за Света София, за лигнита, за жените, за Бога, за отечеството и смъртта – и изведнъж, когато се разпалваше и думите не му стигаха вече, скачаше прав върху едрия крайбрежен чакъл и започваше да играе хоро.
     . . . . . . .
     Все по-ясно прозирах отговорността на твореца. Действителността, разсъждавах аз, не съществува завършена и готова, независимо от нас; тя възниква със съучастието на човека; съответства на стойността на човека. Ако прокопаем, като пишем, като действаме, едно речно корито, може действителността да потече по това корито, по което без нашата намеса, не би поела; и ние носим не, разбира се, цялата, обаче голяма отговорност.
      През други времена, уравновесени, писането може да е било забавление; днес то е тежък дълг и няма за цел да развлича с приказки ума и да го кара да забравя; а да мобилизира всички светли сили, оцелели все още в нашата преходна епоха, и да подтикне човека да надвиши, колкото може повече, животното.
      ...
      И затова само тези двама борци бяха винаги главните герои в цялото ми творчество; и ако пишех, то бе, защото само чрез писането, уви, можех да помогна в борбата. Непримиримо се бореха в мен Крит и Турция, Доброто и Злото, Светлината и Мракът; и целта ми беше, отначало неосъзнато, а после съзнато, с писането си да помогна, колкото мога повече на Крит, на Доброто, на Светлината, да победят. Моята цел, с писането ми, не бе красотата, а избавлението.
      ...
      Беше избухнала Втората световна война, обезумял беше светът, вече ясно виждах, че всяка епоха има своя демон.
      ...
       - Ей, земляк – каза ми той запъхтян, - какво става с Норвегия?
Беше чул, че една страна е застрашена от поробване, макар че много-много не знаеше какво е Норвегия, къде се намира, какви хора живеят там някъде си; едно нещо само беше разбрал добре – че свободата е застрашена.
      - По-добре е, дядо – отвърнах му аз, не се кахъри; по-добре е.
      - Слава богу – изръмжа стария чобанин и се прекръсти.
      - Искаш ли една цигара? - попитах го аз.
      - А бре, какво да я правя цигарата? Нищо не искам; Норвегия да е добре, това ми стига!
      - Изрече това, вдигна гегата си и пое отново по нанагорнището, да отиде при стадото си.
      . . . . . . .
      Гледах с голямо вълнение и съчувствие тази летяща риба, сякаш тя беше душата ми и я виждах нарисувана, там на стената на двореца, преди хиляди години. Това е свещената риба на Крит – прошепнах, аз, - която полита, за да надмогне принудата и да подиша свободата.
      . . . . . . .
      „Аз съм селският учител и ви пиша, за да ви съобщя скръбната вест, че Алексис Зорбас, който имаше тук мина за магнезит, почина миналата неделя в шест часа следобед. Преди да издъхне, той ме извика: „Ела тук, даскале – каза ми той, - имам един приятел, еди-кой си, в Гърция; когато умра, пиши му, че съм умрял и че до последния си миг съм бил с целия си, окумуш, и че съм мислил за него. И че каквото и да съм извършил, не се разкайвам за нищо. Да е жив и здрав, да му кажеш, и че е вече време да му дойде акълът. ...“
      . . . . . . .
      - Веднъж – казал – копривата попитала розата „Кира Роза, защо не ми кажеш и на мен тайната си? Как я правиш розата?“ А розата отвърнала: „Тайната ми е много проста, сестро моя коприво; цяла зима работя с търпение, с упование, с любов земята, и само едно нещо ми е ума – розата. Заливат ме дъждове, брулят ме ветрове, покриват ме снегове, ала на мен едно само ми е в ума – розата. Това е тайната ми, сестро моя коприво.“

Глава XXXI Критски поглед
     . . . . . . .
     Има три вида души, три вида са и молитвите:
     1) Лък съм в твоите ръце, Господи; изпъни ме, за да не прогния;
     2) Не ме преизпъвай, Господи, ще се счупя;
     3) Преизпъни ме, и нека се счупя!
     Избери!
     Събудих се.

.............................................................................

„Рапорт пред Ел Греко“ е бурна и наситена творба. Личен многопластов завет - автобиография с много житейски опит, изострена сетивност, християнство, родова памет и философски размисли.

Никос Казандзакис започва своя разказ завет от детство си, и го завършва с осъзнаването му като писател – върви по пътя от детството до Зорбас, и си припомня/открива света през сетивата си.

Започнах да чета „Рапорт пред Ел Греко“ от Никос Казандзакис още в средата на май, а завърших четенето едва този петък. Книгата хич не е лесна за четене, или поне на мен не ми беше лесно да я прочета.



Гласувай:
4



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

Календар
«  Юли, 2024  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031