Българите сме безчет различни люде, человеци.
Който верва или неверва, нека отдели време да ни опознае.

От години си мисля да започна по-дейно да опознавам сънародниците си, ала явно съм бил твърде млад, зелен и припрян, за да го направя. Отдавна е време, защото опознавайки себе си, близките, родствениците, сънародниците по-лесно ще разумявам и обиквам истините на живота.

Аз, ти, ние българите – да се опознаем, за да се обикнем.
Опознавайки безчет българи, ще опознаеш безчет пътища на живота.  

Как да видиш и опознаеш човека? Как да опознаеш българите?
„Като живееш с човека и изядеш една торба сол заедно с него.“ Това е начина, ако имаш щастието да съжителстваш и общуваш с човека в обща среща. Колкото повече общуваш, толкова повече.

Ако другият българин е далеч-далече, във времето или пространството, тогава може би няма да можеш да му задаваш въпроси, но човек може да общува не само с въпроси и отговори. Човекът затова е уж разумен, защото умее да вижда, чува, докосва и чете това, което среща.

Спирам с общите приказки, за да видя и чета от извора български.


Константин Преславски
(Константин епископ Преславски (9-10 век), представител на Преславската книжовна школа.)

Азбучна молитва
    Аз се моля богу с тия думи:
    Боже на всяка твар и създателю
    на видимите и невидимите [неща].
    Господа — живия дух — изпрати
    да вдъхне в сърцето ми словото,
    което ще бъде за благото на всички,
    живеещи в твоите заповеди.
 
    Защото е голям светилник на живота
    законът ти, светлина в пътеките на този,
    който дири евангелските слова
    и се моли да получи твоите дарове.
    Лети сега и българското племе.
    Към кръщение се обърнаха всички,
    които желаят да се нарекат твои хора;
    милостта твоя, боже, молят горещо.

    Но сега дай ми изобилно слово,
    отче, сине и пресветий душе,
    на мене, молещия помощ от тебе.
    Ръцете свои издигам винаги нагоре
    да получа сила и мъдрост от тебе,
    защото ти даваш на достойните сила
    и цериш всяко същество.

    Избави ме от фараонска злоба,
    дай ми херувимска мисъл и ум,
    о, честна пресвета троице,
    превърни скръбта ми в радост
    да почна мъдро да описвам
    премъдрите ти чудеса,
    като приема силата на шестокрилите.

    Сега вървя по дирята на учителите.
    Следвайки името и делата им,
    ще направя явно евангелското слово,
    въздавайки хвала на троицата в божеството,
    която възпява всяка възраст —
    млад и стар със своя разум —
    и един нов народ, въздавайки винаги хвала
    на отца, сина и светия дух, комуто подобава
    чест, власт и слава от всяка твар и дихание,
    във всички векове и навеки. Амин.


Климент Охридски
(Един от Седемте апостоли на България, Ученик на Свети Кирил и Свети Методий
Роден около 840 г., починал на 27 юли 916 в Охрид, България)

Молитва преди изповед
Господи, Боже всемогъщи, пред Тебе ще изповядам всичките си грехове и моите лоши дела — всичко лошо, което съм изговорил, извършил и помислил, било с дума или с дело или с мисъл; всичко, което си спомням или не си спомням, което съм съгрешил съзнателно или несъзнателно, по принуда или без принуда, насън или наяве, всички лоши клетви, лъжи и нечестиви мисли, суетност и празнословие, които съм проявил когато и да било, както и всичко излишно и лошо, извършено при ядене, пиене и греховно лежане.

Моля Ти се, Господи Боже мой, благоволи да ми дадеш живот и милост, за да не бъда и аз посрамен пред Твоите очи, а да се разкая още на този свят за греховете си и да мога да получа прошка заради достойно покаяние според твоята щедрост.

Господи, Владетелю на всичко, Света Троице, всемогъщи Боже, бъди ми помощник, дай ми сила, мъдрост, благочестив размисъл и добра воля, за да Ти служа с истинска вяра.

Господи, Ти Сам дойде на тоя свят, за да избавиш грешниците, Бъди ми спасител и ме избави.

Господи Боже, Сине Божий, Ти, Който си милостив, направи с мене, Твоя раб, както Ти желаеш, както е угодно на Тебе. О, Боже, благоволи да помогнеш на Твоя раб!

Само Ти, Господи, знаеш, какви са моите беди. На твоята милост аз предавам моето сърце, моята мисъл, моята обич, моя живот и моите грехове. Бъди снизходителен към моите думи и към моите дела.

Господи, прояви докрай милостта Си към мене, Твоя грешен раб, и ме избави, Господи, от всяко зло сега и всякога и вовеки!

На нашия Бог да бъде слава непрестанно, сега и всякога! Амин!


Васил (Василаки) Николов Попович
(Роден на 18 октомври 1833 г. в Браила, Княжество Влахия.
 Починал на 7 август 1897 г. (63 г.) в София, Княжество България)

Пролет
    Пролет мила, животворна!
    Колко хубава си ти
    и засмяна, благотворна,
    пълна с дражест, с красоти!

    Зимний сняг се разтопява,
    гинат гъстите мъгли,
    воздухът се разтворява
    и се пълни с миризми.

    Чудно, топло, слънце ясно…
    целий свят се весели;
    по нивята полугласно
    там тревата шумоли.

    По горите хор от птички
    чуруликат у зора,
    а пък стадото овчички
    хрупа росната трева.

    И овчаря с свойта свирка
    ги подкарва да пасат;
    тук там си ягне припка
    и се радва на тоз свят.

    Из тревата се подава
    златовидний минзифар
    и с роса се услаждава,
    и се храни с Божий дар.

    Гледам, душа пресний воздух,
    благославям туй време,
    гдето Бог след зимний отдих,
    праща пролет в тез денйе.


Стара планина
    Гледат ми очите
    красна равнина,
    дреме у полите
    Стара планина.

    Там снега белее
    с чудна белота,
    върхът й светлее
    посред синина.

    Сутрин, щом изгрява,
    слънцето тоз час
    с него се здрависва,
    та че сетне с нас.

    Вечер го целува
    с розови лъчи.
    „Сбогом!“ заминава
    със сълзи в очи.


Лято
    Пролет мина, дойде лято,
    налетя горещина:
    душно, жежко по полето,
    всяк се крий на хладина.

    Веч орача на туй време
    няма нива да оре
    и да пръска златно семе,
    ала чака да бере.

    И дома си преседява,
    Бога моли да вали,
    да изпълни клас на нива
    и труда му награди.

    По полето тма мушички,
    бубулечици без брой
    из цветистите тревички
    мед събират рой след рой.

    Плодовете по дървята
    и овощйето по-час
    зреят бързо, грозд в лозята
    някак чудно мамят нас.

    Ето вече иде време,
    ден за жетва наближи,
    и жетваря ще приеме
    много, много добрини!


Васил Николов Друмев
(Роден през 1841 г. в Шумен.
 Починал 10 август 1901 г. (стар стил) (60 г.) в София, Княжество България.)

Из „Нещастна фамилия“
Предговор

Благоразумни читатели!
Като българин и обладан от любов към народа си, аз не можих да търпя, като гледах и гледам, че всяк един учен българин с неуморими сили се труди да принесе веществена полза на Отечеството ни — не можих, казвам, да търпя и се реших, според колкото ми допускат силите и времето, да принеса и аз нещичко Майце си, което мисля, че ще може да й достави що-годе ползица. С тази мисъл аз се наех да спиша тая кратка повест, като се лаская с надежда, че тя, като собствено българска повест, ще бъде приета с любов и снизхождение.

Нашата млада книжнина има потреба от книги — съчинени или преведени. А защото тя се е сподобила да има чужди преведени на свой език повести, а собствени почти няма, затова мисля, че тая кратка повест „Нещастна фамилия“ не ще бъде излишна. Наистина, че нашата книжнина има голяма — и много голяма нужда от полезни книги; но за тях нека се стараят онези, които вече са придобили умствени за това средства. А таквизи, слава богу, в нас българите, има вече доволно.

Тази повест съдържава ужасни нещастия, които е претърпяла цяла българска фамилия. В Европа просвещените народи от едно малко събитие, което е произвело впечатление макар на едно селце, написват цели томове от повести. Тези повести, на които съдържанието е повече измислено, приемат се от всички европейци с възторг и даже се гордеят с тях.

Ние, българите, ако щем, можем написа безчислени повести не измислени, но истинни. Кърджалиите, яничарите, делибашиите и много други злодеи оставили са във всяко българско сърце материали за повести. Те (кърджалиите, яничарите и пр.), както е известно всякому, били са нам и на нашето честно правителство големи врази.
...
...


Любен Стойчов Каравелов
(Роден на 7 ноември 1834 г. в Копривщица.
 Починал на 21 януари 1879 г. (44 г.) в Русе, Княжество България.)

До моята майка
 I
Главата си аз всякога държа високо,
душата ми е горделива, кораво е моето сърце,
ала и самият цар да хвърлеше на мене своето око,
и пред него не щях да наведа моето лице.
Но пред тебе, моя майко — да ти кажа право, —
колкото и да съм горделив, зъл и неукротим,
пред тебе се укротява моето сърце кораво,
и аз съм от свещени трепет удържим!
Духът ли твой тайнствено смирява
моят горделиви нрав — твоят дух свети и високи,
който в най-високите неща смело проникава,
като молния лети и в душевните тайни дълбоки.
Аз треперя, когато си припомня
колко пъти съм аз униние и мрак
поселявал в твойта душа, о, майко,
в твойта света души, която ме обичаше така!

II
С болна душа се разделих от тебе:
искаше ми се всичката земя да обходя,
искаше ми се на нея любов да найда
и на тая любов да отдам и сам себе.
За нея аз навсякъде, навсякъде ходех,
по всичките врата тропах аз с печал
и трохици любов, като просек аз просех —
но всеки ми е ненавист злобно подавал.
И се аз вървях, търсех само любов,
търсих навсякъде, а ниде не найдох,
и най-после при тебе, дома, о майко,
печален и болен аз дойдох.
И излезе ми ти насреща и ясно
в твоите очи, моя майко, видях
всичката любов, която аз жаждах
и се търсех така дълго и напразно!


Не слушай ти дяда…
    Не слушай ти дяда,
    когато ти рече,
    че „покорна глава
    саблята не сече“.
    Касапинът коли
    най-кротките крави,
    а дивите вълци
    са живи и здрави!


Свободата не ще екзарх
    Пролет дойде и пиленце по Балканът пее;
    зеленее се тревица, слива се белее;
    а Мургаш е още черна, като черна врана;
    тя жалостно и печално гледа към Балкана,
    па му казва: „Ох, Балкане, побратиме верни!
    Темнее ми пред очите, дните ми са черни!
    Аз не мога и занапред да търпя неволи
    и да гледам как турчинът детето ми коли;
    аз не искам и занапред мирно да робувам —
    за свобода, за щастие само да бълнувам…
    Не вярвам аз, че калугер ще спаси раята —
    свободата не ще екзарх, иска Караджата.“


Райко Иванов (Йоанов) Жинзифов
(Роден в Ксенофонт Дзиндзифи на 15 февруари 1839 г., Велес, Османска империя.
 Починал на 15 февруари 1877 г. (38 г.) в Москва, Руска империя)

Гуслар в собор
 „O, гърци, гърци, чуйте нас,
чуйте наш народен глас!
Знайме ми, разбираме ми
злобна цел, коя криете ви.
Досега не погърчихте нас,
занапред храбро чекаме вас.
Време ет дошло, не ет далеч,
с остро ли перо, с остър ли меч
ке делим, ке ся караме ми
в сегашни дни и в подирни дни,
в широко поле, в планина
за народност и за правина,
за бащина, за майчин язик…
Охрид и Търнов веч дали вик.
Македония, чудна страна,
нема да бидит гърчка она!
Шума и гора, и планина,
самий камен на тая страна,
птица и риба в Вардар река,
живо, мъртво на свои крака
ке станат и ке дадат ответ
на цела Европа, на цел свет:

Я българка сум, българин сум я,
българе живеят в тая страна!“
Так ся кълнат, гласи вишат
сложно, дружно старци, момци.
И казаха да запишат
тие думи за потомци.
А невинните девойки
заиграха си народно,
накитени глави с вейки,
с цвете полско, домородно.
Из них една македонка,
хубавица милолика,
светлокоса, чърноока,
с снага стройна, белолика,
запеяла, загукала —
— исто славей, малка птица,
запрусала, заиграла
како полска яребица.

„Я сум млада бугарка,
име ми ет Милкана,
я сум чиста славянка,
в Бугария родена
от бугарски род
и бугарски плод.

Майка ми ет бугарка,
керка на чист бугарин,
имам кума бугарка.
вуйко им ет бугарин
от бугарски род
и бугарски плод.

Любам я бугарина,
юнака я милувам,
свършена за Драгана
и ке да ся омажам.
Гърк за мене враг
а бугарин — драг.

На мой род ке придадам
неколку си синчиня,
ке кърстам, ке израстам
вси чисти славянчиня.
от бугарски род
и бугарски плод.

Тежко се закълнувам,
ке ги кърстам бугарски,
с иминя ке назовам
не г-ърчки, не немечки.
Гърк за меяе враг.
а бугарин — драг.

Име нека ет Боян.
Здраве, Драган ил’ Стоян.
а не гърчко Ксенофон
или друго — Демофон.
Чуждо за чужд род,
свое за свой род.

При моя умирачка
клетва я ке оставам,
при земна ми отлъчка
сину си ке зарачам
от бугарски род
да оставит плод.“
...
...


Добри Попов Войников
(Роден на 22 ноември 1833 г. в Шумен.
 Починал на 27 март 1878 г. (44 г.) в Търново, Княжество България)

Криворазбраната цивилизация (Смешна позорищна игра в пет действия)
Предговор
...
В лицето на доктора Магариди исках да представя като един апостол на мнимата цивилизация, която запленява слабите умове на девицата Анка и на майка ѝ Злата, слепи подражатели на модите. Като помощник негов е додадено лицето Димитраки, Анкин брат, превзет младеж, и с несвестни мъдрувания. А в лицето на Хаджи Коста, Анкин баща, е представен противоположен характер, който предвижда злочестните сетнини на неразбраните глупави последователи на речената цивилизация. Такъв второстепенен характер искал съм да покажа и в лицето на баба Стойна, която играе главна комична роля. А в лицето на Марийка мислил съм да представя скромното българско момиче, което пази почест към майка си и има уважение към българщината. Митю и неговите другари Герги и Пенчю, български младежи, любители на питието, немалко са увличат по проповедта на Маргариди, който ги подканя да презрат народните обичаи и хора̀, па да са учат на европейски. Митю, също влюбен в лицето на Анка и подбуден от завист и отмъщение на нейния любовник Маргарида, става най-сетне героят, който заедно с другарите си, още и Димитракя и Злата, дошли вече в съзнание, убива проповедника на мнимата цивилизация, който бе докарал до обезчестение дома на Хаджи Коста. С други думи, деморализацията, която са раздава чрез буйната несвестност на младежите у един народ, може да са изгони със свястната съзнателност тоже на младежите.

Сполучил ли съм всичко това, или не, остава на благоразумното разсъждение на знающата наша почтена публика. Лаская са само да вярвам, че тая ми пиеса, ако не за друго, да послужи поне като за повод в избирание театрални представления, които би послужили в полза за предпазвание крехките клончета на новоразцъхваното наше народно дърво срещу заразителната буйност на злите ветрове, които завейват в едва пролетното начало на народното ни процветвание.
/ Букурещ, 23 майя 1871./

И да доопознавам.

Когато "писах" текста с изненада разбрах, че едни весели думи, които многократно бях чувал в деството си, от стари баби и дядовци, са на поне 150 години!

"Пролет мила, животворна!
Колко хубава си ти
и засмяна, благотворна,
пълна с дражест, с красоти!"