Опълченците на Шипка
Отбраната на Шипченския проход е може би най-решаващата битка в Руско-турската война от 1877-1878 г., която завършва като Освободителна за нас българите. Боевете в дните от 09/21 до 13/26 август 1877 г. остават завинаги в паметта на народа ни с името Шипченска епопея.

Малоброен българо-руски отряд под командването на ген. Н.Г. Столетов, наброяващ около 7 500 души заема прохода, за да възпре армия на Сюлейман паша /около 27 000 души и резерв от 10 000/, за да не й позволи да премине Балкана и да се съедини с турските части в Североизточна България в помощ на обсадената в Плевен армия на Осман паша.

Защитниците съзнават, че проходът трябва да бъде защитен на всяка цена – сраженията започват.
В продължение на шест дни българи и руси отблъскват непрестанните атаки на многократно превъзхождащата ги по численост турска армия. Най-тежък и решаващ за отбраната е третият ден – 11/23 август. Боеприпасите са на привършване, а турците настъпват. Следобед Сюлейман паша атакува с всичките си резерви срещу центъра на отбраната. В този най-критичен момент, когато изглеждало, че Шипка ще падне, от Габрово, по двама души на кон, пристигат още защитници - идват първите 150 войници на изпратеното от ген. Радецки подкрепление. Надвечер пристигат всички роти на 16 стрелкови батальон и след ожесточен бой турците отстъпват. Връх Свети Никола и Шипченския проход са защитени!

Непрестанни боеве има още цели три дни – Опълчението и руската армия побеждават.
Отбраната на Шипченския проход продължава през есента и зимата на 1877 г. В мъгла, сняг и студ, защитниците са винаги там. Проходът е превърнат "в затворена врата за настъплението на турците към Северна България и отворена врата за победния поход на руската армия към Цариград", по думите на ген. Радецки. След падането на Плевен ( 29 ноември/10 декември 1977 г.) руските войски преминават Балкана при изключително тежки зимни условия и пленяват турската армия на Вейсел паша в шейновския укрепен лагер на 28 декември 1877 г./ 9 януари 1878 г.

Победата при Шипка-Шейново е мъчителна, но изключително важна.
Жертвите, които обединената руска армия (руси, румънци, финландци, казахи, молдовци, ...) и българските дружини дават в Шипченския проход, и в полето на Шейново са огромни. Около 11 000 – убити, ранени и безследно изчезнали, от тях около 9 000 души са замръзналите и смъртоносно заболелите по време дългата защита на прохода.


Крепостта на свободата
Първият камък за Паметника на Свободата е положен на 26 август 1922 г.
Монументът е завършен през 1930 г., на 26 август 1934 г. паметникът на връх "Свети Никола" е тържествено открит от цар Борис III.

Крепостта на свободата е висока 31,5 метра, към нея водят 890 гранитни стъпала. Над централния вход гордо се възправя бронзов лъв – закрилник и спътник на българската държавност. На другите три стени са изписани имената на Стара Загора, Шипка и Шейново – бойните полета, на които със своята саможертва и подвиг българските опълченци променят хода на войната, за да завърши тя като Освободителна за България.


Опълчението в днешната ни родина
Тракобъларите – българите сме удивителни хора. Ние рядко го осъзнаваме, ала в действителност почти всеки българин е не само личност, а просветител, будител, защитник и водач с безброй качества/способности.

Няма нищо случайно, нито в езика, песните и шевиците ни, нито в читалищата, черквите, паметните ни дни и традиции.

Българите не сме случайни или безпаметни хора.
Българите сме будители, опълченци, самодиви и колобъри – буквално във всеки един от нас има вложен такъв потенциал, мерак и усет. Понякога сме заблудени, успани или уморени, ала искрата/свободата е в нас, и ние сме в искрата/свободата.

Много е хубаво, че търгашите, "доброжелателите", нехранимайковците и продажниците не ни познават и разбират. Ние нямаме нужда от ИИ или умно-красива мода, която да ни води.

Всеки един от нас може да бъде опълченец и да се опълчи срещу неправда, глупост или друг мрак, във всеки един миг. Нещо повече, всеки тракобългарин – дори младите, без да го мисли продължава да учи и помага на близките и на другите, точно както са го правили дедите му.

Завчера ми се случи следната случка – видях в градинката при Народния театър следното:
Едно съвсем малко момченце, около шест-седем годишно, да хукне да помага на една бабка, която влачеше една пазарна количка. Количката подскочи от нещо по пътя и бабата тръгна да залита, а детето хукна да и помага. Кога и как малкият е видял случващото се не знам, но когато аз ги видях, той вече буквално летеше покрай мен. ... Помогна на бабата и хукна обратно при майка си, тя го разроши по косата и му каза „Браво, ти си като истински опълченец!“         

 „Браво, ти си като истински опълченец!“
Детето – момченцето беше на шест-седем години, а майка му на около двадесет и седем или двадесет и девет години!  

Такива случки се случват из София, през 2024 лято.
А видяхте ли Светла – боксорката, как натупа ментето на менте олимпиадата.
Модно-красивите менте съдии я прецакаха, но тя не само не свали ръкавиците, а се бори като истински опълченец.

Тракобългарина може всичко! Ние сме род, народ и опълчение!
Умеем и пасивната съпротива, и взаимопомощта, и опълчването.
Ние помним, учим, умеем и пеем, защото сме тракобългари, защото сме българи.


Иван Вазов
Опълченците на Шипка
(11 август 1877)

Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде на връх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторйя кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: „Търчете! Тамо са раите!“
И ордите тръгват с викове сърдити,
и „Аллах!“ гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
Насипи налитат и падат, и мрат; —
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаен, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх —
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всички нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: „Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!“
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва — гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
„България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!“
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък — бомба,
всяко нещо — удар, всяка душа — плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
„Грабайте телата!“ някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч…
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки…
Йоще миг — ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
………………………
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!
                          Пловдив, 6 ноември 1883   

Колко хубаво го каза!
Могат да хулят искрата, но не могат да ни я вземат. Тя не се краде, не се гаси - носи се отвътре!

При нас българите този дух/живец/искра е още по-силно развит, благодарение на дедите ни, които са бранили истината/свободата/човеколюбието.

Когато бях малък-малък малчуган старите хора често говореха, че е загаснала една искра/човек или се е родила нова искра/човек, на Земята и на Небето.

Човекът е... памет, дух, песен, пазител/опълченец, ..., мъж, жена и бъдеще (чедото им).