Думи и памет - от и за Народният поет, роден нявга-нявга.

Иван Минчов Вазов,
роден на 9 юли (27 юни стар стил) 1850 г. в родолюбивия град Сопот.

Награди и памет, записани в „БГ.уикипедия“

• Носител на „Орден за гражданска чест и заслуги“ (1895).
• Увенчан с уникална сребърна Лира с панделка и струни от злато и сребърен венец от Дружество „Славянска Беседа“ (1895).
• Награден е със златен медал за наука и изкуство (1896).
• През 1917 г. е номиниран от граждански комитет, начело с проф. Иван Шишманов, за Нобелова награда за литература.
• Почетен доктор на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (21 октомври 1920).
• Носител на най-високото отличие на Царство България – Орден „Св. равноапостоли Кирил и Методий“ с лента и звезда (1920), който орден дотогава е присъждан само на членове на династията, висши духовници, военни и политици. Вазов е първото и единствено гражданско лице носител на ордена. Общо седем са носителите на ордена с българско поданство (трима от тях короновани – царете Фердинанд І и Борис ІІІ, и принц Кирил). Според статута на ордена след смъртта на носителя орденът се връща на държавата. Единственото изключение от това правило е за Вазов, след смъртта му орденът е оставен на наследниците му с правителствено решение. Днес се съхранява в Къщата музей „Иван Вазов“ в София.
• Награден със златен часовник с рубини от министър Стоян Омарчевски (1920).
• Носител на неприсъждано никога повече звание „Народен поет“ с указ на Парламента, подписан от Цар Борис III (1920).
• Почетен гражданин на София (1920).
• Почетен член на БАН от 1920.

Други почести, пак според „БГ.уикипедия“

• Народна библиотека „Иван Вазов“ в Пловдив
• Името на Иван Вазов носи Народният театър в София (от 1962)
• Морският нос Вазов на остров Ливингстън, Южни Шетлъндски острови, Антарктика.
• Иван Вазов е изобразен на банкнотата от 200 лева, емисия 1992 г., която е в обращение от 1 ноември 1992 до 31 декември 1999 г.
• На негово име са наречени улици, булеварди, читалища, училища, библиотеки, жилищен квартал в София.
• Името му носи най-високо разположената хижа в България, в планината Рила, над местността Седемте рилски езера, където Вазов пише своето произведение „Великата рилска пустиня“.

Иван Вазов
Певец (Уломък)

От малък любех аз да пея
един, в свободните поля.
А днес — и днеска пак жаднея
да имам въздух и крила.
Да, настоящето е тясно,
не може то да ме скове,
аз търся ширине по-ясно,
аз търся други светове,
де мисълта се волно вдига.
Не може гордият поет
да носи общата верига
в стремителния си полет.
Той фърка, лута се, блуждае,
един със своята мечта,
той друго чувствува — не знае
тъй чувствува ли и света.
Той дири туй, що тука нема,
когато всичко спи, той бди,
от господа примери взема
и нови светове гради;
той прави, руши и създава,
и мигновената мечта
на много векове предава.
Той преживява тленността.
Простор! Простор! О, оставете
душата волна, без юзда,
у нази всичко прах е клети,
душата само е звезда!
Поетът! Нека той възлазя!
Той няма място, няма час,
и ако той при вас не слазя,
то вий стигнете го тогаз.
Отдайте Колумбу морята,
на ветра дайте волността,
пространствата и небесата
отдайте ги на мисълта!
Пловдив, 1883


Иван Вазов
Майчин съвет

Зарана щеш, синко, на път да отидеш,
през гора зелена мома да обидиш.
Но послушай, синко, майка що говори:
помни — кога влизаш у момини двори,
сградье му не гледай дали е голямо,
ами гледай, синко, чисто ли е тамо;
не гледай момата има ли жълтици,
обеци и гривни, скъпи огърлици,
хубави сукаи и шити ръкави —
то се, сине, сявга печели и прави.
Ами гледай памет има ли момата,
че със памет, синко, бива най-богата!


Иван Вазов
Гора и поле

Когато ида в Балкана,
в ония хладни дъбрави,
сърце ми бързо ще сети
свобода, лекост и здраве.

Над мен си гледам небето,
пространства волни, широки,
а окол — черни букаци,
долини, хълми високи —

там видиш само орлите,
на воля гордо че плуват,
и само птичите песни
понявга там се зачуват.

Или прохладни зефири,
в гората като въздишат,
и сещаш колко приятно
цветята диви миришат.

Душата бива там чиста,
без яд, без мъка, без страсти,
като небето без мъгли,
като поляна без храсти.
 
Там нищо не те смущава,
ни хорски сълзи, въздишки,
ни пусти мъки, неволи,
ни зло, но очи кръвнишки.


Иван Вазов
Зелено

Навред зелено: лесове,
гори, гори до кръгозора,
зелени чуки, долове,
в зеленина потъва взора;

в зелено къпят се очите,
в зелено къпи се душата,
смарагдени са планините
и сенките, и светлината.

Зелени красоти, омая!
Кипи живот във сила мощна.
Вред рай зелен! О, вред все тая
природа царствено-разкошна!


Иван Вазов
Завет

Аз, синко мили, умирам,
смъртта си близо съзирам.
Чуй мойта воля, додето
ми йоще бие сърцето.

Не чакай, синко Иване,
след мен да найдеш имане,
да поменуваш баща си:
ти знайш, че бяхме сирмаси.

Не ти оставям дворове,
ни стадо сиви волове,
ни вдън ковчега паници
с пиндари, йоще с жълтици;

ни пълен житник със жито,
ни в изба буре честито,
да пиеш и поменуваш —
благатък ти да добруваш.

Но аз ти, синко, оставям,
в наследство тебе дарявам
таз само къща прогнила
и мойте пусти теглила.

И мойте мьки клетнишки,
и мойте сълзи, въздишки —
и твойта душа нек пати
туй, що изтегли баща ти!

Едно ти само не давам
и него не ти прощавам:
в тегло кат мене примирай —
но роб кат мен не умирай!
1875, декември 1


Иван Вазов
Българският език

Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не — за ядове отровни.

Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?

Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива —
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?

Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!

Не си можал да въплътиш във теб
съзнаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп —
за груб брътвеж те само бил орисал!

Тъй слушам си, откак съм на света!
Си туй ругателство ужасно, модно,
си тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.

Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;

ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.
Пловдив, 1883


Иван Вазов
Де е България?

Питат ли ме де зората
ме й огряла първи път,
питат ли ме де й земята,
що най-любя на светът.

Тамо, аз ще отговоря,
де се белий Дунав лей,
де от изток Черно море
се бунтува и светлей;

тамо, де се възвишава
горда Стара планина,
де Марица тихо шава
из тракийска равнина,

там, де Вардар през полята
мътен лей се и шуми,
де на Рила грей главата
и при Охридски вълни.

Там, де днес е зла неволя,
де народа й мъченик,
дето плачат и се молят
се на същият язик.

Там роден съм! Там деди ми
днес почиват под земля,
там гърмяло тяхно име
в мир и в бранните поля.
    
До чукарите Карпатски
е стигнала тяхна власт
и стените Цариградски
треперали са тогаз.

Вижте Търново, Преслава —
тие жални съсипни:
на преминалата слава
паметници са они!
 
Българио, драга, мила,
земля пълна с добрини,
земля, що си ме кърмила,
моят поклон приемни!

Любя твоите балкани,
твойте реки и гори,
твойте весели поляни,
де бог всичко наспори;

твойте мъки и страданья,
твойта славна старина,
твойте възпоминанья,
твойта светла бъднина.

Дето ази и да трая —
за теб мисля и горя,
в теб родих се и желая
в теб свободен да умра.