Владимир Димитров Поппетров е роден през 1882 година в село Фролош в семейството на баща бежанец от македонското влашко село Магарево и майка бежанка от македонското българо-помашко село Стар Истевник. През 1889 година семейството му се преселва в Кюстендил, където Майстора завършва началното си образование и прогимназия. След 1895 година сменя няколко професии, известно време чиракува като бояджия и работи като писар в Окръжния съд, където талантът му е забелязан.
       https://bg.wikipedia.org/wiki/Владимир_Димитров_–_Майстора


Едно бедно-бедно момче, 
което с трудолюбие и всеотдайност се превръща в приказен художник – Майстора! 

През 1896 година в Кюстендилския съд като писар постъпило едно бедно момче, което имало удивително красив почерк и непрестанно рисувало – съдии, адвокати, обвиняеми. Съдия Христо Славейков се впечатлил от способностите и трудолюбието му и съумял да му издейства специална стипендия, за да учи в Художественото училище в София като извънреден ученик. След години същото това момче бива наречено от своите състуденти – Майстора.


Какво споделя Майстора за себе си:
„ Свищов! Ех, младини! Там, на Дунава, отидох в 1910 година…
Назначиха ме учител в Търговската гимназия по…краснопис. Колко хубав материал за рисуване има в Свищов. Има нещо особено красиво в изгрева на слънцето и особено в неговите залези, наблюдавани от „Калето”. Какъв богат спектър от цветове отразява водата, докато настъпи нощта… Търговската гимназия ме възхити с външния си вид, вътрешното си разпределение и богата украса от оригинални орнаменти. Учител в Свищов бях 10 години, но ако трябва да се броят дните, живял съм в него две години. Тогава беше война -повечето от времето бях на фронта…”  (Където той рисува рисунки, тушове и акварели през годините на войните, 1913 – 1919.)

„ Е, майстори, какво ще правим сега? Па ако желаете, заповядайте у дома.”

„   Аз изхождам от природата и я чувствам като личност. Тя живее вечно и е безсмъртна. И се старая като такава да я пресъздам. Едно цяло са природата и човекът.
    В изкуството как се стига до общочовешкото? Посредством националното. Близо три десетилетия живях на село сред хората и природата. Ако не ги познавах добре, как щях да изразя общочовешкото?
    Ако искате да ме разберете, елате с мен в една ранна пролетна утрин…
Чуйте как жуженето на пчелите се надпява с игривите припеви на копачките! Вижте как ябълковите дървета сияят с розовите си усмивки. Как цялата земя ликува. Не ви ли харесва? “

„ А есента? Тогава зреят златните ябълки и круши, сочно грозде, които чакат сръчните ръце на берачките. Колко много радост, надежда и красота дават те на своите стопани. Това съм се стремил да отразя в картините си – да намеря връзката между свежестта и колорита на чудните наши плодове и нравствената чистота, духовнатакрасота на народа. “

„ при нашите библейски фигури на бащи и деди-пророци, моми, невести и майки светици... при прекрасните ни плодородни поля, цветове и плодове... “

“   Ако сега бих могъл да започна наново, бих отишъл пак там при земята, при хората. Може да наречете това както искате – атавизъм, инстинкт на селянин и обикновена привързаност.
    И все пак целият този сбор ще бъде само част от цялата истина за чудната, за привлекателната сила на моя роден край ”

„ Аз свързвам, при всяка идея, човека с вселената, която трепти от радост и взема участие във всичко, което той прави. Каквато и идея да третирам, третирам вечния живот. Може и само цвете да рисувам, но да отразиш единството на вечния живот, на вселената, това е. „

„ Голямо нещо е майката... Какво велико очарование да я усещаш в себе си, да си обжегнат от нейната топлина и ласка, от всеотдайната й жертва...този скъп и единствен за мене образ... “

„ А големото изкуство трябва да бъде дълбоко и най-важното – да трогва. То трябва да съдържа вечното, без което нищо не може. Когато трогва, ние обикваме и картината, и живота, и света. И тогава разбираме защо живеем…Вечен е живота във вселената, вечна трябва да е картината. “


Това събитие се случи през 1957 година. (Спомен от ученик на Майстора) 
     * * *
     Слънчев ден, академичната комисия заседаваше след защитата на дипломните работи. Очаквахме резултатите. Всичко бе благополучно, а оценките – отлични. Неколцина колеги се бяхме събрали в ателие Монументална живопис на втория етаж в новата сграда на Академията. Обладаваха ни смесени чувства – удовлетворението от дипломирането, но ни тежеше и предстоящата раздяла с приятели и преподаватели. Предстоеше ни неизвестното в живота. Знаехме, че неповторимото време в тази свещена за нас обител е свършило. Шумното, пъстро ято от млади ентусиасти ще се разпръсне... И изведнъж притихнахме. Срещу нас, в началото на коридора, се изправи високата библейска фигура на Владимир Димитров-Майстора. Облечен, както винаги, в тъмен костюм, с ръце – скръстени зад гърба. Но неповторимото се излъчваше от лицето му на светия. Подаде ни ръка, честити за успешното завършване. Очаквахме още нещо. Майстора понякога идваше на защитите, посещаваше някое и друго ателие, а после по традиция канеше у дома си младите художници. След приветствието изрече сакралните за нас думи: „Е, майстори, какво ще правим сега? Па ако желаете, заповядайте у дома”. 
      С Майстора закрачихме от Академията към жилището му, което по онова време се намираше на булевард „Дондуков”, недалеч от паметника на Апостола. На входа бяхме посрещнати от сестрата на Майстора – Йорданка. Двамата домакини ни поканиха в стаята-ателие, която знаменитият живописец обитаваше. Продълговато помещение, спартански мебелирано с железен креват, малко бюро, обикновен стол, стативче и нищо друго. Но обаянието се излъчваше от картините, изцяло покрили двете стени. От пода до тавана, прикрепени с кабари, без всякакви рамки, грееха изображения – невероятни със своята неповторимост, озарени от гения на уникалния му талант.
       Картините в дома на Майстора бяха създадени в различно време. Ранните му автопортрети и портретите на близките му бяха разположени в началото на експозицията, после се редуваха слънчеви моми, жътвари, пейзажи, сочни ябълки и гроздове, повечето в камерни размери. Показа ни рисунки и така наречените царски акварели, колекция от малки изображения на моми, козарки, отново жътвари... Някога цар Борис III искал да ги купи, но Майстора отказал да ги продаде и ги запазил за себе си. Показа ни малък портрет на баща си, рисуван с акварел, когато бъдещият художник е бил на тринайсет-четиринайсет годишна възраст. Той сподели, че водните бои размил с газ за осветление, защото тогава знаел, че всяка боя се размива с тази течност. Слушахме словата на художника, споделяхме с него видяното. Накрая посвири на любимата тамбура мелодии от родния си Кюстендилски край. Вълнуващата среща свърши с думите му: „Художникът трябва да общува с Вселената”. 

Бележки:
Христо Петков Славейков, синът на Петко Славейков, е български общественик, юрист и политик от Демократическата партия, председател на Народното събрание (1908 – 1910) и министър на правосъдието във втория кабинет на Александър Малинов (1910 – 1911). От 1891 живее основно в Кюстендил. Работи като съдия, председател на окръжния съд и адвокат. https://bg.wikipedia.org/wiki/


Владимир Димитров–Майстора и живота български, 
в картини:

    “ Върху лицето е отразена красотата на човека. Моята четка търси баграта, която я изразява. Лесно е да изпишеш портрет. Но душата му да изпишеш е трудно! ” /Владимир Димитров - Майстора/












Автопортрет


Майстора сред своите картини. / Снимка: архив БНР




На гости в "Дома на Майстора", 1 февруари 2022 г.
Снимки: https://www.facebook.com/ArtGalleryVladimirDimitrovTheMaster

„Художникът трябва да общува с Вселената”.

Приказните майстори виждат Вселената и цял живот се учат от нея. Учат денонощно, а другите ги мислят за късметлии или гении.

В една от своите лекции Давид Хилберт казал:
- Всеки човек има някакъв определен хоризонт. Когато хоризонтът се свива и става безкрайно малък, той се превръща в точка. Тогава човекът казва: „Това е моята гледна точка.”