Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
За този блог
Автор: trakietsadobri
Категория: Лични дневници
Прочетен: 532756
Постинги: 525
Коментари: 674
Гласове: 3316
Постинг
04.08 11:52 - Родна реч из мелодични словосъчетания – из паметта на думите, книгите и разговорите
Автор: trakietsadobri Категория: Лични дневници   
Прочетен: 4026 Коментари: 3 Гласове:
6

Последна промяна: 16.08 09:42

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Тези дни с един приятел си говорихме, че през последните години уличния разговорен език става все по-технократски и чуждоезиков. Според него това си било естествено и неизбежно, но от време на време му се приисквало да чуе и малко по-шарена или мелодична реч. На тези му думи нямаше как да не се засмея и да му кажа, че аз тази „житейска лема“ няма как я да приема, защото любя българската реч.

Ран Босилек
РОДНА РЕЧ


Родна реч, омайна, сладка,
що звучи навред край мен;
реч на мама и на татка,
реч, що мълвим всеки ден.

Тя звънти, когато пея,
в радостни игри ехти;
вечер приказки на нея
баба тихо ми реди.

И над книгата унесен,
родна реч ми пак шепти...
Милва като нежна песен,
като утрен звън трепти!


Така, от дума на дума, неусетно се стигна до въпроса как опознаваме родната реч и как човек обогатява личния си речник? Какво се раздумвахме приятелски по тези въпроси вече не мога да възпроизведа, ала все пак... Разговорът ни ме подтикна да си спомня, кому дължа „езиковите си интереси“ и да запиша част от тези спомени тук.

Очевидно основни виновници, за първите седем езикови години в живота на почти всеки човек, са родителите и родата. В моя случай най-голям принос/вина за езиковите ми навици има милата ми баба, която като дългогодишна учителка денонощно ме обучаваше по всички възможни начини.

Който има баба, има памет – как баба ме учеше?
Отговаряше на всичките ми въпроси, използвайки непрестанно все нови и нови думи!
Тя ме научи, че думите хляб, пита, самун, пресенец, погача, турта, питка и насъщния са все едно и също, ала нещо живо, различно.

Баба винаги бе всеотдайна и естествена.
На въпроса ми, защо наричаме хляба НАСЪЩЕН, тя усмихнато и изчерпателно ми отговаряше:
„ Наричаме хляба насъщен, защото помни, разказва и носи в себе си цялата същност на живота. За да замесиш и изпечеш вкусех и засищаш хляб е нужно първо да изореш и засееш чиста и здрава земя, или поне да знаеш пътя на хляба. Зърното ще презимува зимата, на пролет ще покълне и ще расте, лятото ще събира слънчева енергия и чак когато всичко това се е случило ще можеш да го ожънеш. Ще трябва да отделиш житото от плявата, да го съхраняваш на чисто и сухо място, а сетне да го смелиш на брашно. После ще се учиш да замесваш и месиш, ала трябва и квас или поне прясна мая, или поне чаена лъжичка сода. ...
Чедо, много-много нещо знае хляба и то не е печенето и ручането, въпреки че и във фурната и в наредбата на трапезата има познание и тънкости. Затова наричаме хляба насъщен, защото той помни и ни храни със същността на живота.


Такова познание имат бабите!
Знаят и кога, и как да ти го разкажат – в първите седем-осем години, че да те заквасят със същността на живота.

За жалост бабите, дядовците и родителите са до време, после живота става суров и курав, както пак от хляба знаем.  Когато нямате семейство, което да ви учи на родна реч или ако то е далеч-далече, тогава...
Езика се учи от думите, книгите и разговорите.


                                        Какво и как говорят разказвачите?


ДИОГЕН ПЪТНИК
- Учителю, ти си стар – казали учениците на Диоген, - трябва да си почиваш вече!
- Защо да спирам сега, когато съм на края на моето пътуване? - отговорил той.

ДИОГЕН ЗА НЕПРИЯТЕЛИТЕ
Попитали Диоген:
- Как може човек най-сигурно да покори неприятелите си?
- Като им стори това, на което те не са способни – отговорил философът.
- А какво е то?
- Да им направи добро!


СРЕДСТВО ДА ИМАШ ПАРИ
Един безделник се оплакал на Сократ, че няма пари.
Мъдрецът го посъветвал:
- Заемай от себе си и съкрати разходите си!

СОКРАТ ЗА ДОБРИТЕ ХОРА
Попитали Сократ:
- Учителю, защо хората са толкова лоши?
Сократ отговорил:
- Защото никой не иска да бъде добър към другите, преди те да са добри към него!


Какво и как говори Чудомир - Димитър Христов Чорбаджийски (1890 – 1967)
ХУДОЖЕСТВЕНАТА АКАДЕМИЯ
Склонност към рисуване ще да съм проявявал още в ранно детство, защото и досега помня, че два пъти съм ял бой за това …

Баща ми обаче беше на обратното мнение по въпроса.
- Какви са тия сойтарлъци – крещеше той, - какво е това рисувателство? … Това занаят ли е? Празна работа. Небъдница.
И настояваше да стана поп или офицер. Моята упоритост обаче и решението да не се отбивам от начертания от баба Замба път растяха заедно с косата ми и след дълги караници и плачове най-после с триста лева в джеба и малък вързоп пристигнах в София. Беше есента на 1906 г.

Изпитът се състоеше в рисуването на орнамент. Помня, че бяха ми казали да си купя сос и „разтришовка“ - неща съвсем непознати за мене тогава.
Като завършихме работите, мина комисия; след това ни извикаха и един белобрад човек с очила и тънък гласец на развален български език ни каза следното:
- Господа, работите ви не струват. Всички са слаби, но комисията реши по липса на други кандидати да ви приеме в първи курс. Ще видим обаче колко ще достигнат до последния.
Това беше първият студен душ върху рошавите ни глави.
По-късно научих, че брадатият човек бил професорът чех Иван Мърквичка, който бил директор на училището.
Тогава учението беше 7 години – три общ курс и четири висш, или специален.

Един учител от нашето село, като ходил в града, купил този вестник, поднесъл го на баща ми и рекъл:
- Виж, рекъл, дядо хаджи, твоя юнак нехранимайко какви работи рисува и какви чудеса прави, та стига си го хокал.
Баща ми надянал очилата, поел вестника, гледал го, клатил глава, мръщил се и отсякъл: …

ПИСМА ОТ ПАРИЖ
(До бай Петра Топузов)
Знам, знам, че вече си много сърдит, загдето тъй много се забавих, но какво да сторя. Париж е туй, не е играчка! Човек ума си забравя тук, камоли приятелите и познатите си.

Ама трябва да поскита човек по чужбина, та да оцени нашето. Трябва да си в Париж да ти се дояде тарана ( мисля, че става дума за киселото мляко ), че тогава да разбереш дълбокия смисъл на стихотворението: „Отечество любезно, как хубаво си ти!” ... Иначе е вятър!

ЧИТАЛИЩНИ МУЗЕИ

Голямо и неизчерпаемо имане за проучване на нашият бит представляват също така етнографските и фолклорни материали като: шевици, съдове, украси, песни, приказки, легенди и пословици.

Музеите между другото са и школи за историческо мислене. Младежта трябва да познава миналото, за да се научи да мисли исторически, казва на друго място пак той. „Да мислиш исторически, това значи да разбираш живота като процес на непрекъснато въплъщение на енергията в създаването на всичко това, което се нарича материална култура; ...
Да мислиш исторически, това значи да разбираш как след работата по създаване на материалната култура, и на нейна почва, възниква и се развива умствена, интелектуална култура, т.е. наука: физика, математика, химия, геология, медицина и др., как са се появили изкуствата: литература, музика, живопис, скулптура, архитектура.
Историческото мислене ни показва победоносната сила на труда, чудната неукротима сила на разума, който бива организиран от труда и на свой ред организира всички действия, цялата работа на хората.
" (Чудомир цитира думи на Максим Горки.)

СЛОВО В СЕЛО ТУРИЯ (По случай 75-годишнината на Чудомир)

Понеже в днешният доклад и мене дигнахте над облаците с тенденция, считам за необходимо да ви уверя, че не съм никаква изключителна зоологическа рядкост, че съм роден в най забутаното село Турия, че с рошави цървули съм пасал волове, два пъти съм се давил в реката, катерил съм се по дърветата да ловя гарджета из гнездата, орал съм, женал съм, косил съм и най после се учих за художник, а станах писател. Станах писател, защото обикнах тази професия и се трудих много, за да се усъвършенствам така, както са се трудили и усъвършенствали в своята професия и вашият Кица Филева от шивашкия отдел, Михаил Казаков от дърводелския и много други.
За да постигна нещо в моята област, аз съм изписал вагони хартия, прочел съм освен моята частна библиотека от 3000 тома, но още толкова може би, и от писане и четене съм почти ослепял. Труд, труд и труд. Ето ви тайната на сполуката, разбира се, разумен, организиран труд, придружен с любов към работата и с амбиция да направиш нещо повечко от другите.
Така че за да ви смятам за мои близки и другари, моля да ми повярвате, че нямам никакви крила на раменете, не съм някаква рядка жирафа от някоя панаирджийска менажерия, не съм и оня огромен 28-метров кит, който миналата година разкарваха из страната ни, а най-обикновен простосмъртен, като вас, който обича да работи и който и на тази напреднала възраст продължава да се труди, за да бъде що-годе полезен на хората.


Из сборника разкази „Шумки от габър” на Николай Хайтов
Завоевателят

Ето как пропъдили габъра от буковата гора.
...
Рекъл царот на буките: „Абе кой ще се наеме да заптиса насреща оня камънак, да не ми блести в очите?”
Обадил се правият бук: „Не могу. Стръмно е!”
Обадил се дебелият бук: „Плитко е!”
„И аз не се наемам – рекъл белокорестият, - жега е!”
Тогава се изтъпанчило бучето, мъничкото, и рекло на царот: „Я, че идем. Бори ми се и че идем да се преборим с камъчето, с жегата и стръмното.” И тръгнало. Тогава едрите буки го проклели: „Да идеш и да се не върнеш, дето ни осрамоти пред царо наш!”
Тъй и станало. Отишло бучето и се не върнало ... Там останало и го нарекли „габър”.
...
Ако не е той – свинакът, обезлесените скалисти склонове на Стара планина, средна гора и Родопа щяха да бъдат пустини. Ако не е той да проправя пътя на гората към високите места, височините щяха да си останат недостижими.
Букът ако трябва да ги сравняваме – е само една греда, а габърът – душа.

Душа за душа
...
Нашият разговор започна за годините. Казах му, че никак не му личи да носи седемдесет и две години на гърба.
- Защото още ги нося в ръка. Седнат ли ми на гърба – отиде! Ама налитат! – добави той вече сериозно. – До шейсет теглих колата и не я усещах. Нанагорно беше, ама не я усещах, като да беше празна. Хайде, викам си, че като стигна равното, ще ми налекне. Пък то – няма равно, брате! Свърши нанагорното, нанадолнище започна – увес! Пък колата пълна с какво ли не: грижи, болки, патила ... Затъркаля се надолу – не мога да я удържа. Подпирам, ама и колата пълна, бие в петите, гони! И искаш да я спреш – не можеш, няма къде да отбиеш! Ще подпирам, дорде мога, сетне – в дупката и – край!
-----


Из „Трите живота на Кракра”, дял I-ви – от Антон Дончев
...
Това бяха Свети-Климентовите дъбове, тъй ги наричаха всички ... Светиня му повикал един от монасите , които се грижели за градините и му рекъл: „Брате погледни тези голи пътеки до Божиите храмове. Трябва край тях да посадим дървета". Монахът му рекъл: Светиня ти, мога да посадя липи и тополи и след десетина години ще има и листа и сянка. Може да дочакаме и гнезда, и птича песен. Но и липата, и тополата са женски дървета, прости ми, Господи, и за нищо не стават, ни за пръте за къща, ни за греда на мост.” Светиня му попитал: „Тогава?” Монахът рекъл: „Дъбове. Трябва да посадим жълъди. Само че дъбовете растат петдесет, сто години. Като гледам твоята бяла брада и моето голо теме, нито ти, нито аз ще минем под сянката на тези дъбове.” Свети Климент повелил: „Още днес посадете дъбовете.”
...
„Водата е жива. Не само е жива, тя живее във всичко живо. Тя е твоята кръв, тя е сокът на липата. Тя е Струма и Дунав. Тя е дъждът в небесата и в морето над небесата. Но тя е и в камъните, и в пясъка. Ти си мислиш, че е приказка, когато бабите говорят за великан, който стискал камъка и от него протекла вода. На водите Бог е дал силата и дълга да свързва всичко живо.
... Роксана още ми каза:
- Водата помни всичко. И доброто, и лошото. Водата е като чист пергамент, на който можеш да напишеш псалом за възхвала на Бога, но можеш да напишеш и заклинание за викане на демони. Пергамента можеш да изтриеш или да изчегърташ, а водата е безсмъртна. Тя може да се превърне в лед и хилядолетия да лежи под земята или по върховете на планините, в мрак или светлина. И да помни всичко.”


Из романа “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” от Илия Троянов
...
Така се роди Александър Луков, а предполагам и вие. Както едно хвърляне преминава в следващото.
...
Майка му предусещаше щастието и беше толкова сигурна в него, колкото е възможно само във въображението. Още преди раждането тя до такава степен се потопи в представата за разкошния живот (Нужно ли е да обяснявам? Гърне пълно със здраве и жълтици, професия да речем адвокат или лекар, дотук нищо изненадващо), който очаква детето й, щото съседките се развикаха и завайкаха, че съвсем е забравила своята задача: първо да роди Александър.
...
Свещеникът дъхна към Алекс, върху уста му, върху челото, върху гърдите.
Прогони от него всеки зъл и нечестив дух, който се промъкнал и загнездил в сърцето му ... Бай Дан се намеси, прогони от него глупостта и невежеството, които други ще му насаждат ...
...
Амин.
...
Отричаш ли се от Сатаната и всички негови дела ...
...
- Отрекох се. – И промърмори: - И от всички князе на тоя свят, от техните слуги, от тяхната служба и техния блясък.
Отец Николай попита втори път.
- Отрекох се.
Трети път.
- Отрекох се.
-----





Гласувай:
6



1. katan - Прочетох
04.08 14:40
С удоволствие, признателност и подкрепа.
Благодаря!
цитирай
2. trakietsadobri - И аз благодаря за позитивните думи
04.08 22:18
Благодаря!
цитирай
3. panazea - Аз най-много научих от татко и мама ! Татко използваше много думи , на които не знаех смисъла.
22.08 11:59
Това си беше разширение на кръгозора.
От бабите си научих един софийски диалект на българските македонци преселници и един турлашки диалект , които обагатиха моите познания.
Българският език е много богат , както Латинския и Английския .
За съжаление изхвърлят хубавите български думи като остарели и ги заменят с чуждици Аналфабетите !
цитирай
Търсене

Календар
«  Ноември, 2022  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930