От първи февруари 1882 зима до... безкрая на бъдещето:

 „ А големото изкуство трябва да бъде дълбоко и най-важното – да трогва. То трябва да съдържа вечното, без което нищо не може. Когато трогва, ние обикваме и картината, и живота, и света. И тогава разбираме защо живеем…Вечен е живота във вселената, вечна трябва да е картината. “
                                                                                             Владимир Димитров – Майстора

Oще думи на Майстора, в които народната памет го е запомнила:
    "Аз свързвам, при всяка идея, човека с вселената, която трепти от радост и взема участие във всичко, което той прави. Каквато и идея да третирам, третирам вечния живот. Може и само цвете да рисувам, но да отразиш единството на вечния живот, на вселената, това е.
     
      ... при нашите библейски фигури на бащи и деди-пророци, моми, невести и майки-светици... при прекрасните ни плодородни поля, цветове и плодове...

     ***
     Аз изхождам от природата и я чувствам като личност. Тя живее вечно и е безсмъртна. И се старая като такава да я пресъздам. Едно цяло са природата и човекът.
    В изкуството как се стига до общочовешкото? Посредством националното. Близо три десетилетия живях на село сред хората и природата. Ако не ги познавах добре, как щях да изразя общочовешкото?
    Ако искате да ме разберете, елате с мен в една ранна пролетна утрин…
Чуйте как жуженето на пчелите се надпява с игривите припеви на копачките! Вижте как ябълковите дървета сияят с розовите си усмивки. Как цялата земя ликува. Не ви ли харесва?.

    ***
    Голямо нещо е майката... Какво велико очарование да я усещаш в себе си, да си обжегнат от нейната топлина и ласка, от всеотдайната й жертва...този скъп и единствен за мене образ... “
                                                                              Владимир Димитров – Майстора


Какво си спомнят и казват за Майстора не случайните му съвременници?

Гео Милев, статия в списание „Везни“, 1921 г.
    „ Рисувателното училище – официално наричано Художествено-индустриално – съществува вече 25 години (1896–1921). Неотдавна то бе прекръстено Художествена академия. Следователно юбилей. Прослави и възхвали в Народния театър сутринта на 9 т. м. Завесата се вдига: професорите от академията – в центъра м-р Омарчевски! Реч по естетика и философия на живописта! Сантиментални спомени от Антон Митов. Музика.
     След обяд се откри юбилейната изложба, устроена по случай тази 25-годишнина. Реч от министъра Омарчевски – на тема: културната мощ на България, отразена в живописта! Свършиха официалностите, остана изложбата, наредена в царския манеж – „дето някога скачаха глупавите коне на Фердинанда...“ 
     ...
     Владимир Димитров-Майстора – скромен, безшумен и отшелник – отдавна още е проявил талант, който с право му е спечелил прозвището Майстора. Това е един силен, непосредствен и независим талант. Той не се интересува от това, какво и как рисуват други. Той рисува така, както той знае. Той върви винаги по свой собствен път. Дири – и това, което намира, е негово. Дири бавно, но намира сигурно. Всяка негова картина е една самостоятелно, независимо сторена стъпка напред. И с една толкова логична последователност, че ний сме заставени да благоговеем пред честната искреност на неговото творчество. Майстора не взема никога готови форми, както правят едва ли не всички наши художници; той дири своя форма и такава, каквато я постига, тя е негова. У него живее съзнанието за светостта на художническото призвание и той върши своето дело с чисти ръце. За него изкуството е неговият живот и този живот е мъченичество. А само изкуство, което е мъченичество – е изкуство. Само художник, който принася себе си в жертва – е художник. А такъв е Владимир Димитров-Майстора. Тих, безшумен, но верен на себе си.
     Верен на себе си, той върви в път, различен от този, в който вървят всички ония, които вдигат шум около себе си. Все едно где ще го изведе този път: но той ще го изведе там, дето художникът иска – дето трябва. У него съществува творческото недоволство, бунтът против шаблона, подемът към нов – друг хоризонт. Моделът не е всичко за Майстора, както е за всички други художници. Дадената форма на външния свят не е закон и заповед за него – и той дири нова форма. Своя форма. Така той влиза в пътя на новата живопис, наречена експресионизъм, кубизъм и т. н. – живописта, която смята, че изкуството не е предаване на нещо вън от художника, а единствено и само – на нещо вътре в художника. Защото само така изкуството ще бъде творчество: когато художникът не ни дава списъци на това, което лежи всеки ден пред очите ни, а дава ни онова ново, което е само у него. Така външната форма на действителността остава в картините на Майстора подчинена на творческата воля на художника, подчинена на творческия му произвол и той ни дава един пейзаж „Кръстци“, който – в боите и формите си – не държи сметка за пропорционалността на перспективата; дава ни един „Автопортрет“, който няма намерение да съперничи с фотографическото изкуство на Борис Блъсков, а ни дава масата на лицето, организирана от психологическата енергия, скрита зад него, в такива и само в такива форми. Впрочем онова, което Владимир Димитров-Майстора винаги се стреми да изрази, това е „масата“, властността на формата. А това води към независимост на формата, формата сама по себе си – а това е истинската живопис: кубизъм. Може би там води логично-последователният път на Майстора. „


Владимир Димитров – Майстора и живота български, 
в картини:

“ Върху лицето е отразена красотата на човека. Моята четка търси баграта, която я изразява. Лесно е да изпишеш портрет. Но душата му да изпишеш е трудно! ” /Владимир Димитров - Майстора/








Владимир Димитров – Майстора, Три сестри, НХГ






                                                                        Автопортрет


Майстора сред своите картини. / Снимка: архив БНР


На гости в "Дома на Майстора", 1 февруари 2022 г.


На гости в "Дома на Майстора", 1 февруари 2022 г.
Снимки: https://www.facebook.com/ArtGalleryVladimirDimitrovTheMaster