Така казвам аз и иначе то не е.
                       Григорий Цамблак

    Като кажа училище — защото оттук започва цялата тая история, — зная какво може да си помислите. Само че никак не ви съветвам тоя път да избързвате, понеже това „училище“ е малко особено. Тука все сме едни… Много пъти се чудя как са успели да ни съберат на едно място. Не ми изглежда да е било съвсем лека работа.
    Сто души сме. Има и съвсем малки. Ние, старите, сме на около седемнайсет. Навършиш ли осемнайсет и до това време не си успял някак си да ги излъжеш — изчезваш оттук. То се знае, пак така с „асистент“, както си и дошъл. И съвсем не към някоя кръчма, сигурно се досещате. Виж, което си е, има хиляда начина да ги излъжеш. Те тъкмо това искат, всичките даскали и възпитатели. Досега (аз уча тук три години и половина) не знам някой да не ги е излъгал. Хватката е една и съща — изучаваш си един занаят. И вече към края, преди да навършиш кръгло осемнайсет, непременно се правиш на скромен. Даваш го много сериозно, не псуваш директора гласно, траеш си и това е. Така заминаваш за някой завод, после в казармата и там вече се омешваш из другите, като капка мастило в чаша вода.
    […]
   
    — Добри момчета, общо взето — каза той накрая, като затвори дневника.
    Мисля, че го каза сериозно, ей това никак не мога да си обясня. Въобще нямаше вид на човек, който ни е взел за мезе — по тия работи съм професор. Даже някои се засмяха, когато каза „добри момчета“. Обаче той — сериозен.
    — Защо се смеете? — вика. — Само умрелите не грешат.
   Страшен чешит! Викам си: тоя ще го уволнят като едно нищо. Да чуе само Царо това „добри момчета“ и ще му бие дузпата. Става дума за директора, на него му викаме Царо. Може да ми се смеете, ама аз и не му знам другото име. Той си е Царо.
    […]
    Голяма бомба излезе това копеле новия даскал. Елате някой път да ни видите в часовете при него. Не знам какво е в семинарията, обаче трябва да е нещо такова. Братче, всичко е чисто! Като на кино! Това нокти, коси и така нататък — ставаме за изложба. Понеже — остави нас, — но Бабов е гявол и половина.
    — Не за друго — вика, — ами като имаш нокти, например при борбата или при друга игра, можеш да одраскаш противника си. А и той не е длъжен да ти прегръща мръсния врат, нали?
    Иди му кажи копче.
    […]

    Говоря ви за Аля Пудрата, не може да не сте чували нещо за нея. Аз пък не познавам някой, който да не е чувал нещо за нея или нещо да не разправя. Та това е на Пудрата коронният лаф: по-интересно, вика, от книга. Веднъж я питам — бяхме в едни тръни оттатък дерето: — „Абе, викам, ти все за книги говориш, майка му стара. Барем чела ли си някоя, или само така, заради лафа?“
    — Чела съм — вика, — около двайсет парчета. Искаш ли да ти дам някоя?
    — Двайсет — викам — какво? Страници или…
    Аля се хили с трийсет и два зъба.
    — Знаеш ли — вика по-после, — все едно двайсет човека има сега у мене. Даже и повече.
    — Как така у тебе? Какво искаш да кажеш?
    — Ами като прочета някоя книга, само че хубава, след това все едно че познавам някого, а пък въобще не съм го виждала никога. Знам, че няма такъв, измислил го е писателят, обаче аз го познавам, все едно че ми е роднина, или даже така… как да ти кажа… живее си заедно с мене.
    — Аха — викам. — Не си сама, значи, така ли? То от много четене може… Чувал съм да разправят за някои.
    — Ама си плондер! — вика ми Аля и пак тъй се хили.
    — Що не ти дам аз една книжка на тебе и след това пак ще приказваме.
    Само това остана, викам си на акъла, да взема сега и книжчици да чета! Така мина тогава — в трънаците зад дерето, — само си лафихме цялата вечер за глупости, докато Ганди ми свирна и трябваше да си тръгваме. Но да си дойдем на лафа.
     […]
     Аля беше зад мен, на нея ѝ викам:
     — Гледай, Маце, какво става, а?
     — Ужас! — вика ми тя. — Борят се като истински богове!
     Първата част от големия мач свърши така — една точка повече за Детето. Още в самото начало на втората част Ганди изравни. Много навито и най-важно технично. Детето за една бройка не се самотушира. После обаче той се съвзе и отново изравни — така завърши втората част.
     — Обърни се — вика ми Аля в почивката, преди третата част.
     Обръщам се, тя измъква нещо под блузата си и го оставя. Вземам го — книга. Беше увита във вестник, веднага я шибнах под ризата.
     — Откъде я сви? — викам.
     — Не съм я свила, взех я от библиотеката. После ще ми я дадеш да я върна, чу ли.
     — Добре.
     — То може да я има и във вашата библиотека, ама нищо.
     […]

     Отидох при Костов и го помолих да изпита Ножаров по двата предмета и да му оправи двойките.
     — Детето ли? — каза колегата и се засмя до ушите. — Та той… Аз… Нали ще стана за смях!
     — Не те разбирам…
     — Виж какво, Бабов, това момче никога не може да изкара повече от „две“, разбираш ли.
     — Не. Той е… нормален човек.
     — Знам, че е нормален, но с математиката и физиката е скаран още от рождение.
     — Нищо ли не може да се направи?
     — Не виждам смисъл.
     — Слушай… Какъв по-голям смисъл от този да му дадем пътя в живота? Кажи.
     — А с незаслужени тройки какъв път в живота? Ти ми кажи.
     — Той няма да става физик и математик. Той ще стане един първокласен борец. Но не искам да наруша принципа си заради другите. Не мога да го пусна на това състезание с двойки.
     — Значи ти не искаш да нарушиш твоя принцип, затова аз да наруша моя, така ли?
     — Малко нещо така излиза, но аз вярвам, че ти ще помогнеш.
Костов се замисли и след това каза:
     — Кажи му да си научи уроците и да се държи прилично в моите часове. Изобщо. Не само докато му подаря тройките.
     — Разчитай на мен.
     — Бабов, ти… вярваш ли, че от тия хулигани ще излязат борци, или просто така… да не ти е скучно?
     Свих рамене. Погледнах го и ми се стори, че той прочете в очите ми моята голяма надежда. Усмихна се още веднъж и каза:
     — Дай боже. Всеки случай… не знам. Скептик съм за всичко, свързано с тях. Четири години съм тука…
     Същия следобед Сашо получи една тройка по физика.
     На другия ден и по математика. Както ми обясни Костов, момчето се изпотило добре.
     И тъй, оставаше ми само да освободя другите трима, които имаха провинения. Отидох при Богданов и му обясних, че тези състезания в града ще бъдат една обществена изява на нашата трудна възпитателна работа тук, че момчетата са добри и ще се представят отлично…
     — Зная всичко това, мойто момче — каза зам.-директорът, — не се обиждай, но аз го зная много по-добре от тебе. Само че… как да ти кажа. Не може така да се анулират наказанията за провинения. Какво ще стане, ако така… Е, виж, ако някой от тях да речем се прояви много…
     — А как да се прояви, другарю Богданов, като не може да излезе на състезанието? Та те тъкмо там биха могли да се проявят най-добре!
     — А, защо… — Богданов се почеса и добряшките му, умни очи сякаш ме теглеха на кантар. — То може и в подготовката да се прояви някой от тях… Да речем, старателен или как там… ти знаеш. И ако решиш да го предложиш за едно поощрение…
    Стиснах ръката му и изхвърчах към стаята си. Идеята му, така деликатно подхвърлена, беше единственото разрешение в случая. Всеки от нас имаше право въз основа на поведението на учениците да предлага писмено на директора намаляване или въобще отлагане на вътрешни наказания. Седнах и на един дъх написах предложението за тримата. Когато го отнесох на директора, той го прочете и каза само едно:
    — Хм! Значи продължавате да затъвате, тъй ли?
    Исках да му обясня, че продължавам да затъвам с пълно съзнание и дори с удоволствие и тъй ще продължа още много, докато стигна здравото дъно и от там се изритам нагоре. Скоро някъде бях чел нещо такова и страшно ми беше харесало. Но реших да мълча. Най-важното бе да откопча момчетата, за да ги имам всичките за борбите.
    Буквално часове преди тръгването ни за града съветът реши да отмени наказанието на тримата и ние отпътувахме в пълен състав.
    Рейсът ни носеше към града, те бяха в анцузи с инициалите на интерната и се държаха безупречно.
[…]
[…]

Има приказни книги, има и не толкоз приказни, а като “слон в стъкларска работилница”.
Тази книга от кои е? Аз не се наемам да кажа – затова цитирах повечко, пък вие си решете.

Пожелавам ви приятно четене!

Друго – здраве и музиката да е с нас,
за да четем много внимателно етикетите не само на ваксините,
за да имаме повече срещи и реализирани хора-ръченици в бъдеще.

Дилмано, Дилберо – Живко Василев и Симона Донова
    https://www.youtube.com/watch?v=-SY5ojUkajI
Деси Добрева, Дилмано
    https://www.youtube.com/watch?v=OEOEQVX3GgE
Нина Николина и Магическите гласове - „Седнало е Джоре Дос “
    https://www.youtube.com/watch?v=aKkLDYoUyQs
Седянка с 4етно и Идепея - Седнало е Джоре дос
    https://www.youtube.com/watch?v=czdbfsfn4vs

Клета , Българио !
А се питаме , защо нещата вървят на зле !

Ти първо прочети цялата книга, преспи три дни и три нощи, че после коментирай.

За твое сведение аз познавам на живо бивши борци, самбисти, каратисти, тайклондисти и боксьори. Няколко от тях са ми добри приятели.

Само с един-двама от боксьорите не желая никога повече да общувам.