Да чуеш, видиш и докоснеш нещо на живо, винаги е вълнуващо.
За тъга или радост човек разполага с повече сетивност отколкото умее да разбира.

Човек може да развива уменията си за сетивно усещане, докосване и общуване,
но за да се случи това му е нужно да застане съвсем близо до живота.

Когато сте на една ръка разстояние или най-много на два-три метра от човека, всичко се променя. Дали това се дължи на биополетата или на интензивността на случката, но близкото общуване умее да разгръща сетивата и потенциалите ви.

Да слушаш музика, която извира от ръцете или устните на музикант,
който свири на метър-два-три от теб, е удивително различно усещане.

………………..
Влизаш в ново културно пространство,
за да гостуваш на човешка и литературна среща. 
Оглеждаш се в просторното фоайе и долавяш известен уют и жизненост.
Все още почти няма гости, затова с радост си избираш най-добре озвучената позиция. 
...
Има още петнадесетина минути до началото. Една от музикантките вече е заела местото си зад виолончелото - вижда се, че и се иска да репетира, но се въздържа, защото днешната среща има друг фокус. Вместо това разменя две реплики с друга жена и тихо, едва-едва изрича думите ”Четири минути, са си четири минути.” явно и се иска да добави – Кой ти ги дава!, ала успява да не го каже.

Гостите заемат четиридесетте столчета, има дори няколко правостоящи и две дечица.
Тримата музиканти свирят с хъс за живот и с горещо сърце – минута-две-пет, приказни.
Може би така ми се струва, защото съм седнал по-близо до тях и внимателно ги наблюдавам, дано много не им преча.

Топли аплодисменти за тях и за писателката на житейски приказки.
“Дядо ми присаждаше дървета.” … Поведе ме, да присажда дървета с мен. “Аз се порязах веднага и той каза: Щом се поряза – добре. Ще стане, ще се научиш!”
…
“Станка Пенчева ми каза: Купи си машина! ...
По Голо бърдо набрах два големи чувала с шипки и си купих машина.”

…………………
Думите си почиват – слушаме три-четири минути въодушевена живителна музика.

…………………
“Баба не умееше да чете добре, но ми четеше.” – Всъщност ми разказваше своите приказки. “Знаеше и невероятно много народни песни.” ... Като взе да остарява, дойде да ни помага с трите деца – на всички ни намери задачи. … “Доживя до деветдесет години. Беше със зелени очи, черна коса, бяло лице. Стройна и силна.”
…
Големият ми син – млад лекар ме учи: “Жена повече от пет килограма не бива да носи!”
Аз нищо не му казвам, а си мисля: Ти като беше малък – петнадесет килограма, брат ти – десет-дванадесет килограма. Аз кого да чакам?! Като трябва – хващах ви под мишници и ви понасях.

…………………
Спирам да се опитвам да записвам незаписваемото и се заслушвам, да чуя още.
Думите искат да продължат, ала е време за финалната музика – всички слушаме в захлас.

…………………
МУЗИКА, ДУМИ, ала времето и живота обичат да пътуват и вече съм в метрото.
Човек има нужда от музика и разговор на една ръка разстояние – по-често, по-добре.
Дали ще пиша за това?! Може би, сигурно някой ден ще се случи.
Пише ми се, за да се уча, за да говоря – още да срещам и слушам.

Нещопис: В абзаците, където цитирам думите на писателката, част от текста не е удебелен и е без кавички, защото за тези изречения нямам записки, а ги преразказвам по памет.

Кога, къде и с кого е била случката няма да кажа, защото …
Живота, литературата и тайнствата затова са приказни, защото се очаква сами да откриете най-интересното из между редовете …