„Ако виждах по-далеч от другите,
то е защото стоях на раменете на гиганти.“
                                 -- Isaac Newton, 1643-1727

За жалост мнозина „модерни хора на новото време“ нехаят за думите на Нютон,
забравяйки колко много са получили в дар от поколенията преди тях.

Разбира се, Леонардо да Винчи и Исак Нютон продължават да са тук сред нас – въпреки модите и без значение дали ги виждаме или не. Защото, за разлика от забравилите ги, те още преди векове са постигнали хармония и просветление – докосвайки и опознавайки не смартфони, а живи личности и космически истини.

Удивление и любопитство, любознателност и работливост, просвещение и дарителство.
Старата школа обича познанието – не прави тънки сметки, а непрестанно търси да усвои истинната хармония в природата и живота на вселената.


Философия и космология – 1 част
(От тук насетне само ще цитирам думите на една „вехта“ книга,
но няма да ви кажа коя, защото... никога и никъде не е имало лесни пътища.)
    ...
    Колкото по-развит е мозъкът, толкова по-силен е стремежът към изследване, толкова по-голям е „излишъкът от любопитство“. Маймуната е пословична със своето любопитство. Нейното непрекъснато заето с нещо малко мозъче не може да бездейства и се занимава с каквото му попадне. В това отношение, както и в много други, човекът не е нищо повече от свръхмаймуна.
    Човешкият мозък е най-великолепно организираният къс материя на света и неговата способност да възприема, систематизира и съхранява данни е далеч над обикновените всекидневни нужди. Според статистиката през живота си човек може да усвои до 15 милиарда информационни единици.
    [...]
    Нормалният човек притежава силно и непреодолимо любопитство. Ако е лишен от възможност да го задоволи в насъщните си потребности, той го задоволява по други начини, за което в последствие може дори да съжали и за което са измислени поговорки като „любопитството му изяде главата“ и „ не си пъхай носа, където не трябва“.
    [...]
    Макар че любопитството като всеки човешки мотив може да служи за ниски цели (например бруталната намеса в личния живот на другите, която му придава този евтин и неприятен оттенък), то остава едно от най-благородните качества на човешкото съзнание. Неговата най-проста дефиниция е „стремеж към познание“.
    Този стремеж намира своя пръв израз в отговора на насъщните нужди на човека: как най-добре да сади и отглежда посевите, да прави лък и стрела, да тъче платно, - накратко в „приложните изкуства“. Но когато тези сравнително ограничени умения бъдат овладени или насъщните нужди задоволени, какво следва? Стремежът към познание неизбежно води към по-широки и по-сложни дейности.
    Очевидно „изящните изкуства“ (предназначени да задоволят едва зародилите се, но безгранични духовни потребности) са се появили в агонията на отегчението. Естествено човек  лесно може да намери и „по-земни“ приложения и оправдания за появата на изящните изкуства. Рисунките и статуетките например са били използвани като талисмани за плодородие и като религиозни символи. Но не можем да не предположим, че те първо са били създадени, а след това им е намерено приложение.
    Твърдението, че изкуството възниква заради потребността от красота, може би също би означавало да поставяме каруцата пред коня. Веднъж зародили се, изящните изкуства неизбежно се разпростират и усъвършенствуват по отношение на красотата, но дори и да не е било така, те щяха да се развият независимо от всичко. Можем да твърдим, че изкуството винаги предхожда каквато и да била необходимост и полза от него, освен елементарната нужда да ангажира колкото се може повече съзнанието.
    Самият процес на създаване на произведение на изкуството не само носи удовлетворение; подобна роля за зрителите играят съзерцанието и оценяването на красотата на това произведение. Великото произведение на изкуството е велико именно защото вдъхновява по начин, който трудно можем да открием другаде. То съдържа достатъчно информация и настроение, за да подмами съзнанието и да го изведе извън всекидневните нужди, и ако човек не е безнадеждно деградирал в рутината на ежедневието и досадата, това усилие доставя удоволствие.
    Но макар заниманието с изкуство да е задоволително решение на проблема как да запълним свободното си време, то има и един недостатък: освен активното и творческо мислене изисква и вродена сръчност. То е също толкова привлекателно, както да се отдаваме на умствена дейност, която изисква участие само на мисълта, без да се налага да пристъпваме към дейност. А, разбира се, такава дейност съществува. Това е стремежът към познание заради самото познание.     
    [...]
    Познанието заради самото познание търси отговор на такива въпроси като „Колко е високо небето?“ или „Защо камъкът пада?“. Това е чисто любопитство – любопитство безапелационно, а оттам и може би най-нетърпящо възражение. В крайна сметка от това, да знаем колко е високо небето или защо камъкът пада, ние нямаме практическа полза. Небесните висини нямат нищо общо с всекидневните ни грижи. А това, че знаем защо камъкът пада, не ще ни помогне да го избегнем по-успешно или да смекчим удара, ако падне върху нас. И все пак винаги е имало хора, които си задават такива привидно безполезни въпроси и търсят отговора, водени само от чисто желание за познание, поради необходимостта от мисловна храна.
    Очевидно начинът да се справим с такива въпроси е да дадем издържан в хармонично отношение отговор: отговор, който да има достатъчно аналогии с нещо, за което вече знаем, че е разбираемо и правдоподобно. Изразът „измислям“ е твърде банален и прозаичен. Древните ни предци са предпочитали да мислят за процеса на откритието като за вдъхновение, изпратено от музите, или божествено озарение.
    [...]
(И така неусетно стигнахме до първите,
които паметта на поколенията нарекла философи и космолози.)

   Талес Милетски (роден около 600 г. пр. н. е.). Преписват му почти невероятен брой открития. Най-грандиозното му постижение било през 585 г. пр. н. е., когато предрекъл затъмнение, което се сбъднало.
   [...]
   Първоначалното систематизиране на основите на логиката дължим на Аристотел от Стагира, който през четвърти век пр. н. е. пръв формулира правилата на строгото логическо мислене.
   Основните принципи на интелектуалната игра „човек срещу природа“ са три. Първо, трябва да се съберат наблюдения за някоя от проявите на природата. Второ, тези наблюдения трябва да се организират в един строен масив. Организацията не бива да ги променя, а просто да улеснява работата с тях. Това е много ясно при бриджа например, където подреждането на картите по цвят и сила не ги променя, нито показва най-добрия възможен ход на играта, а само дава възможност по-лесно да стигнеш до логическа играта. Трето, от този строен масив от наблюдения трябва да се изведе някакъв принцип, който да ги обобщи.
    Така например от наблюдения можем да установим, че мраморът потъва във вода, дървото плава, желязото потъва, птичето перо плава, зехтинът плава и т. н. Ако подредим всички обекти, които плават в една група, а тези, които потъват, в друга и потърсим белега, по който едната група се различава от другата, ще стигнем до извода, че тежките потъват във водата, а леките плават.
    Древните елини нарекли този начин на изучаване на Вселената философия – дума, която означава „любов към познанието“, или в свободен превод - „стремеж към познание“.
    Най-блестящите си успехи древните елини постигнали в геометрията. Тези успехи могат да се припишат най-вече на създадените от тях два метода: абстракция и обобщение.
    [...]
    Различни математици дали своя принос с доказателства за зависимости между прави и точки в геометричните фигури. Зависимостта между страните в правоъгълния триъгълник вероятно е била доказана от Питагор Самоски около 525 г. пр. н. е. и до днес в негова чест се нарича питагорова теорема.
    Около 300 г. пр. н. е. Евклид събира известните по това време математически теореми и ги подредил в логически ред, така че всяка следваща да може да се докаже с помощта на предишните. [...] Никога не е създавано така добре нищо толкова грандиозно от нещо така малко и наградата за Евклид е, че неговия учебник „Елементи“ продължава да служи с незначителни изменения повече от 2000 години.   
    Извеждането на познания като следствие от система аксиоми „дедукцията“ е привлекателно занимание. Древните елини били влюбени в него поради успехите на геометрията; достатъчно влюбени, за да допуснат две сериозни грешки.
    Първо, започнали да възприемат дедукцията като единственото достойно за уважение средство за придобиване на знания. [...] Архимед от Сиракуза в Сицилия отказвал да пише за практическите си изобретения и открития.
    [...]
    В астрономията например елините приели за аксиоми представите, че: 1) Земята е неподвижна и в центъра на Вселената. и 2) Докато Земята е покварена и несъвършена, небесата са вечни, неизменни и съвършени.
    [...]
    Преклонението пред дедукцията, която изхожда от очевидни аксиоми, довело мисълта до задънена улица.

Някъде около 250 г. пр. н. е. Аристарх Самоски изказал хипотезата, че Земята обикаля около Слънцето, но съвременниците му не могли да възприемат разсъжденията и тезите му. Самозаблудата, че Земята е център на Вселената ставала все по-устойчива и неразрушима. Наложило се да мине повече от хилядолетие, за да се разруши тази догма.

   [...]
   През 1543 г. полякът Николай Коперник публикувал своя книга, в която посочил и доказал, че становището на Аристарх е правилно, и завинаги детронирал Земята от мястото и в центъра на Вселената.
   [...]