Заради малкото достоверни източници, до които е имал достъп Паисий Хилендарски в онези робски години, в книгата има исторически грешки, но... мъдростта на времето очевидно не случайно я е запазило през поколенията. Защото именно непреходните думи за обич, просвета, истина и свобода са будната памет на човеците, родовете и народите.

Паисий Хилендарски е сред най-значимите будители на българския род и народ.
Тоест има голям смисъл да се познава живота и творчеството му – и от езикова, и от литературна, и от родова, и от историческа гледна точка.

Може би „История славянобългарска“ е полезно да се изучава и в часовете по история.
Да се ползва като нагледно помагало – да се обяснява, кое от нея е исторически достоверно, кое е груба грешка заради незнание, кое все още не е напълно изследвано. Бедата е в това, че часовете по българска история са много малко и в тях не е предвидено време за четене и анализ на родови извори и литературни четива.

Няколко интересни цитати от книгата:
„Да се познават случилите се по-рано в тоя свят неща и делата на ония, които са живеели на земята, е не само полезно, но и твърде потребно, любомъдри читателю.
[...]
За вас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите бащи, както знаят всички други племена и народи своя род и език, имат история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език.
[...]
Твърде много обикнах българския род и отечество и много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на българския род в тая книжчица за ваша полза и похвала. Написах я за вас, които обичате своя род и българското отечество и обичате да знаете за своя род и език. Преписвайте тая историйца и платете, нека ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я да не изчезне!
[...]
О неразумни и юроде!
Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език?
[...]
Оставя ли някой грък своя език и учение и род, както ти, безумни, оставяш и нямаш никакви придобивки от гръцката мъдрост и изтънченост?
[...]
Тук във войната те победили, отново влезли в оная земя и се заселили край голямата река Болга, която тече от юг към север през Московската държава и се влива в Окиан-море. Поради тая река Болга, се нарекли болгари – и до днес – и били в оная земя много години и времена до 328 г. от рождество Христово.
[...]
Ония българи, които останали в Панония заедно с маджарите, вдигнали война и крамоли при избора на нов крал. Българите не искали да имат крал от маджарския народ. Затова маджарите се вдигнали срещу българите. били твърде много и изгонили всички българи от Панония, т.е. Банат, Панония и Срем. Тия българи, девет хиляди, се вдигнали и отишли при крал Догобарда, поискали място да се заселят там. Той ги измамил, пръснал по чужди домове, заповядал на своите и ги избили всички за една нощ с жените и децата им. Другите от тях имали за свой княз Алeцека, отишли при краля Грималда и измолили място да се заселят там. Той им дал място и се населили край Бяло море. (--Грималди е в днешна Италия, но останалото от този пасаж доколкото знам е вярно.--)
[...]
Гръцкият цар Константин събрал голяма войска и я изпратил в България под началството на някой си генерал Фока. Когато гърците и българите се срещнали, В боя гърците надвили българите и българите почнали да бягат. Когато Фока се уморил в боя, оттеглил се сам при един кладенец да се разхлади. Конят се изтръгнал от неговата ръка и побягнал назад към войската. Когато гърците видели бягащия кон на Фока, а за самия Фока не знаели къде е, настъпило голямо смущение. Симеон бил в една гора близо до тях, гледал всичко, що се вършело, събрал, колкото намерил от своята войска, смело нападнал гърците, победил ги и ги разгонил, Фока едва успял да избяга в Месабрия и да се спаси. Затова станало в Цариград голямо междуособно смущение поради това дело. Симеон се възгордял от победата, пак пристигнал и обсадил Цариград. Но онзи Фока пак дошъл с нова войска и прогонил Симеон от Цариград.
[...] "

..................
В тази будна книга има цяла вселена от памет и смислени думи, ала дори днес българите твърде слабо познаваме историята и езика си и заради това твърде малко разбираме. Това е наша грешка, а не на Паисий Хилендарски, който е съумял да напише своята книга въпреки всичко, в дни на тежко кърваво робство.
...........................

Вместо финал още из историята и словото български:

Паисий, от Дамян Дамянов

Икона жива на един народ!
Ръка, която като свещ трепери!
Очи, в които българският свод
Отново синевата си намери!
Килията на манастира стар
Побира робската велика жажда.
В една килия пада цар след цар.
В килията България се ражда.
И нов месия тръгва в кал и прах
От две дисаги светлина да пръска.
Една пренежна реч от божи грях
До библия на бедните възкръсва.


Паисий, от Иван Вазов

Сто и двайсет годин… Тъмнини дълбоки!
Тамо вдън горите атонски високи,
убежища скрити от лъжовний мир,
место за молитва, за отдих и мир,
де се чува само ревът беломорски
или вечний шепот на шумите горски,
ил на звона тежкий набожнийят звън,
във скромна килийка, потънала в сън,
един монах тъмен, непознат и бледен
пред лампа жумеща пишеше наведен.

Що драскаше той там умислен, един?
Житие ли ново, нов ли дамаскин[1],
зафанат от дълго, прекъсван, оставян
и пред кандилото сред нощ пак залавян?
Поличби ли божи записваше там?
Слова ли духовни измисляше сам
за във чест на някой славен чудотворец,
египтянин, елин или светогорец?
Що се той мореше с тоя дълъг труд?
Ил бе философ? Или беше луд?
Или туй канон бе тежък и безумен,
наложен на него от строгий игумен?

Най-после отдъхна и рече: „Конец!
На житие ново аз турих венец.“
И той фърли поглед любовен, приветен
към тоз труд довършен, подвиг многолетен,
на волята рожба, на бденьето плод,
погълнал безшумно полвина живот —
житие велико! Заради което
той забрави всичко, дори и небето!
Нивга майка нежна първенеца свой
тъй не е гледала, ни младий герой
първите си лаври, ни поетът мрачен
своят идеал нов, чуден светлозрачен!
и кат някой древен библейски пророк
ил на Патмос[2] дивний пестинника строг,
кога разкривал е въз гладката кожа
тайните на мрака и волята божа,
той фърли очи си разтреперан, бляд
към хаоса тъмний, към звездния свят,
към Бялото море, заспало дълбоко,
и вдигна тез листи, и викна високо:
„От днеска нататък българският род
история има и става народ!

Нека той познае от мойто писанье,
че голям е той бил и пак ще да стане,
че от славний Будин[3] до светий Атон
бил е припознаван нашият закон.
Нека всякой брат наш да чете, да помни,
че гърците са люде хитри, вероломни,
че сме ги блъскали, и не един път —
и затуй не можат нази търпят —
и че сме имали царства и столици,
и от нашта рода светци и патрици;
че и ний сме дали нещо на светът
и на вси Словене книга да четът;
и кога му викат: «Българину!» бесно,
той да се гордее с това име честно.
Нека наш брат знае, че бог е велик
и че той разбира българский язик,
че е срам за всякой, който се отрича
от своя си рода и при гърци тича
и своето име и божия дар
зафърля безумно като един твар.
Горко вам, безумни, овци заблудени,
със гръцка отрова, що сте напоени,
дето се срамите от вашия брат
и търсите пища в гръцкия разврат,
и ругайте грешно бакини си кости,
и нашите нрави, че те били прости!
Та не вашто племе срам нанася вам,
о, безумни люде, а вий сте му срам!

Четете да знайте, що в стари години
по тез земи славни вършили деди ни,
как със много кралства имали са бран
и от царе силни вземали са дан,
и била велика българската държава;
как свети Борис се покръстил в Преслава,
как е цар Асен тук храмове градил
и дарове пращал; кой бе Самуил,
дето си изгуби душата във ада[4],
покори Дурацо и влезе в Елада;
четете и знайте кой бе цар Шишман
и как нашто царство сториха го плян;
кой би Иван Рилски, чийто свети мощи
чудеса се славят до тоя ден йоще;
как се Крум преславний с Никифора би
и из черепа му руйно вино пи
и как Симеон цар угрите прогони
и от Византия приема поклони.
А тоя беше учен, философ велик
и не се срамеше от своя език
и кога нямаше кого да надвива,
той пишеше книги, за да си почива.
Четете и знайте, що съм аз писал,
от много сказанья и книги събрал,
четете, о, братя, да ви се не смеят
и вам чужденците да не се гордеят…
На ви мойта книга, тя е вам завет,
нека де преписва и множи безчет
и пръска по всички поля и долини,
де българин страда, въздиша и гине.
Тя е откровенье, божа благодат —
младий прави мъдър, а стария — млад,
който я прочита няма да се кае,
който знае нея, много ще да знае.“

Тъй мълвеше тоз мъж, в килията скрит,
със поглед умислен, в бъдещето впит,
който много бденья, утринни пропусна,
но пачето перо нивга не изпусна
и против канонът и черковний звън —
работи без отдих, почивка и сън.

Тъй мълвеше преди сто и двайсет годин
тоз див Светогорец — за рая негоден,
и фърляше тайно през мрака тогаз
най-първата искра в народната свяст.
                                       Пловдив, 1882
Бележки
[1] Сборник с разни четива, черковни и светски.
[2] Остров в Бяло море, на който, според легендите, живял евангелистът Йоан.
[3] Будапеща.
[4] В своя „Царственик“ Паисий, при братоубийството, приписва на Самуила и отцеубийство и за тия престъпления мисли, че бог прати страшните наказания нему и на държавата му. (Бел. на Вазов.)