„Благодатният четвъртък“ е уж съвсем кратък роман, но е дълга-дълга история.
А може би е приказка, споделяне или търсене на човешко общуване?! Книгата е удивителна. Няма и двеста страници, но сред тях Джон Стайнбек е събрал и подредил абсолютно всичко: гордост и предразсъдъци, известно и неизвестно, старо и младо... страхове и блянове.

Мъж и жена - Жена и мъж! Среща и общуване или щастие и нещастие.
Всяка дума и постъпка може да е мост, но ако е небрежна или замъглена, може да се превърне в непреодолима капка, река, море, океан.

Загуби ли се разговора, загубва се и разбирателството!
Тъжно и страшно е, но... надали Природата и Живота случайно са избрали жената и мъжа винаги всичко да виждат различно и много лично. Сигурно това е единственият плодотворен и благодатен път. Кой знае?!

Док и Сузи със сигурност не знаят!
Мак и Фауна също безпомощно са се оплели в многото си качества и добродетели.  
Романът започва да потъва в безнадежност. Не остава друго освен да се хвърлиш в море от бира или да се счупиш, за да започнеш отначало.

Който е чел романът знае, който не е чел книгата знае други неща!
Дано да се чуваме, виждаме, срещаме, четем и разбираме – да общуваме и споделяме.

Може би този читателски увод беше напълно излишен, но... нищо човешко не ми е чуждо.
Спирам с излишното бърборене и ви пожелавам благо четене:


Из „Благодатният четвъртък“ от Джон Стайнбек
Оригинално заглавие: Sweet Thursday, 1954

    Пролог
    Една късна вечер, както лежеше по гръб на кревата си в приюта „Палас“, Мак рече:
    - Не останах доволен от тая книга „Улица Консервна“. Аз да бях, другояче щях да я напиша.  - После се обърна на другата страна, подпря брада в шепата си и продължи: - Бива ме за критик. Ако някой ден срещна оня приятел, дето написа книгата, бих му рекъл някои неща …
    - Като например? - обади се Хуити Първи.
    - Как да ти кажа … - поде Мак. - Например това: писал „Глава първа“, „Глава втора“, „Глава трета“. Нямам нищо против, ама ми се ще на всяка глава отгоре да имаше и по две-три думи, та да зная за какво се разказва. Току виж някой път ми се дощяло да препрочета нещичко. Отварям и… „Глава пета“. Нищо не ми говори. Две думи да имаше само, веднага щях да позная - това е главата, която търся.
    - Продължавай! - каза Хуити Първи.
    [...]
    - Не - каза Мак. - В книгата по някой път трябва да има и празни приказки, алабала, само че накуп. Да дадем възможност на човека, който пише, да попише и глупости, да наниже десетина хубави словца, да изпее, да речем, някоя песничка с думи. Всичко това чудесно. Но мен ми се ще тия работи да бъдат отделно, та да не трябва да ги чета. Не обичам празните приказки в действието. Искам да кажа, че ако писателят настоява на своето алабала, трябва да го отдели на едно място. Не искаш ли да го четеш, прескачаш. Чак после, като разбереш какво е станало по-нататък, може да се върнеш на празните приказки.
    [...]

    1. КАКВО СЕ БЕ СЛУЧИЛО МЕЖДУВРЕМЕННО
    Когато войната стигна до Монтерей и до улица Консервна, в нея взеха участие всички - кой повече, кой по-малко, един с друго, друг с друго. А когато бойните действия приключиха, у всекиго остана да люти по една рана.
    Консервните фабрики се сражаваха във войната, като премахнаха ограниченията върху улова на риба и всичката я изловиха. Направиха го от патриотични съображения, но рибата тъй и не се върна. Също като мидите от „Алиса в страната на чудесата“ - „изядоха и последната“. Същите благородни подбуди изсякоха горите на Запада и сега той трябваше да изпомпва водата от дълбините на калифорнийската земя - това ставаше толкова бързо, че дъждовете не смогваха да наваксат изпомпаното. И ако един ден тук се ширне пустиня, хорските сърца ще бъдат потопени в печал, както стана с улица Консервна, когато изловиха, консервираха и изядоха сардините.
    [...]
    Да, войната засегна всекиго. Док беше мобилизиран. С грижата за Западната биологична лаборатория той натовари един свой приятел, известен под името Старият Джингълболикс, и отиде да служи като сержант-лаборант в санитарна част по венерическите болести.
    Док прие всичко философски. Свободните часове запълваше с неограничени количества държавен алкохол, сприятели се с много хора и не пожела да го повишат.
    Благодарното правителство задържа Док и след края на войната, за да уреди с него някои инвентарни въпроси - работа, за която го биваше, тъй като сам бе доста допринесъл за бъркотиите. Две години след победата тържествено го уволниха.
    [...]
    - Какво мислиш за новия собственик на бакалницата? (Йосиф-Мария)
    - Добър е - каза Мак. - Интересен тип. Лошото е там, че втори Ли Чун не може да има… Не помня по-добър приятел от Ли Чун - с болка добави Мак.
    - Да, беше и мъдър, и добър - каза Док.
    - И хитър - допълни Мак.
    - И способен - додаде Док.
    - И за колко хора се грижеше - рече Мак.
    - И нищо не им вземаше - подметна Док.
    Заподхвърляха си Ли Чун като волейболна топка, а спомените им пораждаха добродетели, от които и самият Ли Чун би се изненадал - и сръчност, че и хубост дори. Додето единият разказваше някоя прелестна приказка за сметкаджията-китаец, другият нетърпеливо го чакаше да свърши, та да й тури пискюл. От припомненото изникна едно ново, нечовекоподобно същество, един дракон на добротата, ангел на коварството. Досущ по тоя начин са били създавани боговете.
    Но бутилката беше празна и празнотата раздразни Мак. Раздразнението премина и върху спомена за Ли Чун.
    - Неговата кожица кучешка, потаен си беше - избухна Мак. Трябваше да ни каже, че е имал намерение да ликвидира и да се маха. Не постъпи приятелски, всичко сам си уреди и не подири помощ от приятелите си.
    - Може би тъкмо от това се е боял - прекъсна го Док. - Ли ми писа какво смята да прави. Но как да го посъветвам, далече бях.
    - Човек никога не знае какво мисли един китаец. Кажи, Док, кой можеше да повярва, че плете заговор, както би рекъл ти?
    [...]

    5. ВЛИЗА СУЗИ
    [...]
    - Печелиш, сестрице - въздъхна Фауна. - Усещам, че се предавам. Не си вчерашна. Знаеш да живееш, като че си вряла и кипяла. Това ми харесва. И ми действува по-добре от сърцераздирателните истории.
    [...]

    10. В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА Е ПРОБИТА ДУПКА, ПРЕЗ КОЯТО, АКО ПОИСКАМЕ, МОЖЕМ ДА НАДНИКНЕМ
    [...]
    До стволовете гореше огън. Върху огнището от плоски камъни къкреха почернели консервни кутии.
    - Това е моят дом - каза пророкът. - Добре дошъл! Сготвил съм чудесна вечеря.
    От разклонението на едно дърво той смъкна тенекиена кутия, извади отнякъде хляб и отряза две дебели филии. После изсипа морски краставици от една мокра торба, счука ги върху камък и размаза вътрешностите им върху резените.
    - Мъжките сладнят, женските нагарчат - обясни той. - Обичам да ги смесвам.
    - Ял съм - рече Док. - Италианците ги ядат. Едни от най-силните белтъци. Някои смятат, че възбуждат полово.
    [...]

    17. СУЗИ ОМОТАВА ЕДРАТА РИБА
    [...]
    Док бавно поклати глава.
    - Разбирам. Значи ми го върнахте, като нарекохте змиите мръсни?
    - Сам си го изпросихте, господине. Пред мен никой да не смее да обижда Фауна!
    - Само се пошегувах.
    - Никак не ми заприлича на шега.
    - Та Фауна е една от най-добрите ми приятелки - каза Док. - Хайде да отворим кутия бира и да се помирим.
    - Добре - съгласи се Сузи. - Вие пръв бихте отбой.
    - Кажете на Джо Елегънт, че кейкът е невероятен.
    - Има захаросана глазура.
    - А на Фауна кажете, че бирата ми е спасила живота.
    - Добре, ще кажа - Сузи омекна. - Така може. Къде ви стои отварачката?
    - Ей там, в мивката.
   Сузи донесе две пробити кутии бира и ги сложи на масата.
   - С какво се занимавате?
   - С предметни стъкла. Най-напред във всяка паничка слагам сперма и яйцеклетки от морски звезди. След туй, на всеки половин час, умъртвявам един от развиващите се зародиши и като получа цялата серия, поставям ги на ей тия стъкълца. На тях личи цялото развитие.
    Сузи се надвеси над паничките.
    - Нищо не виждам.
    - Много са дребни. Погледнете в микроскопа.
    - Защо ги правите?
    - Да се учат студентите как се развива морската звезда.
    - Защо им е притрябвало?
    - Защото горе-долу така се развиват и хората.
    - Ами тогава да се учат на хора!
    Док се засмя:
    - Малко мъчничко е да убиваш неродени деца на всеки половин час. Ето, погледнете тук - и той пъхна под микроскопа едно стъкълце.
    Сузи надникна в окуляра.
    - Ооо! И аз ли съм била такава?
    - Нещо подобно.
    - Понякога се чувствувам точно така. Смешна професия имате, Док - буболечки, разни гадинки…
    - Има и по-смешни професии - остро отвърна той, Сузи се наежи.
    - Моята ли? Не ви харесва, нали?
    - Има ли значение, дали ми харесва или не? Ваша си е. Но ми се струва нещо като заместител, тъжен заместител на любовта. Нещо като залъгалка, но самотна.
    Сузи сложи ръце на кръста.
    - Ами вие, господине? Какво имате вие? Буболечки и змии! Я вижте тоя боклук! Вони! Подът ви не е чистен от години. Един костюм като хората нямате.
    И сигурно не можете и да си спомните, кога за ден път сте яли топла храна. Седнал да отглежда буболечки! За какво? Какво замествате вие?
    В доброто старо време Док би останал доволен, ала сега съпротивата му бе сломена и нейният гняв го прихвана, като зараза.
    - Правя каквото си искам! - викна той. - Живея както ми се ще! Свободен съм, ясно ли ви е? Свободен съм и ще правя това, което искам!
    - Нищо не правите! - избухна Сузи. - Буболечки, змии и една мръсна къща! Тук да умра, ако не ви е зарязала някоя жена. И сега се мъчите да я заместите. Имате ли съпруга? Не! Имате ли приятелка? Не!
    Док се разкрещя:
    - Не искам жена! Мога да имам всички жени!
    - Жена и жени са две различни неща - прекъсна го Сузи. - Уж познавал жените, а бъкел не знае за жената!
    - И точно така съм щастлив!
    - Щастлив ли? Вие сте отпадък! Щом нямате жена, значи никоя жена не ви иска. Кой по дяволите ще се съгласи да живее с буболечки и змии в тази дупка?
    - А коя ще се съгласи да легне с тебе, ако имаш само три долара? - с умишлена жестокост попита Док.
    - Брей, че умник! - ледено отсече Сузи. - Истински умник. Имал всичко, което си пожелае. Май дочух, че пишете някаква голяма и надута статия, вярно ли е?
    - Кой ви каза?
    - Всички знаят. И всички ви се смеят зад гърба. А знаете ли защо? Защото на всички е ясно, че се лъжете. Никога няма да напишете тази статия, защото не можете да я напишете. Седнал като децата да си играе на желания!
    Тя разбра, че думите й попадат право в целта, сякаш в гърдите му се забиваха стрели. Обзе я съжаление и срам.
    - Ах, защо приказвам така? - тихо рече тя. - Нищо да не бях казвала!
    - Сигурно е вярно - примирено каза Док. - Вие като че докоснахте самата истина. Всички, казвате, ми се смеят? Всички ли се смеят …?
    - Казвам се Сузи.
    - Смеят ли ми се, Сузи?
    - Но те нямат право - отвърна тя. - Аз чисто и просто се бранех, честна дума! Не съм и помисляла това, което ви надумах.
    - Обичам истината - каза Док. - Дори когато боли. Не е ли по-добре човек да знае истината за себе си? - Въпросът му бе сякаш отправен към самия него. - Да, мисля, че е по-добре. Напълно сте права, аз нищо си нямам. Затова измислих цялата история за статията и сам повярвах в нея - едно нищожество, което се мъчи да бъде нещо, един глупак, който се напъва да стане мъдрец.
    - Фауна ще ме убие - простена Сузи. - Врата ми ще извие. Док, вие не заслужавате шантавите приказки на една уличница. Не заслужавате.
    - Истината си е истина. Няма значение кой я казва.
    - Док, никога през живота си не съм се чувствувала тъй долна. Разсърдете ми се, Док!
    - Защо да ви се сърдя? Може би вие сложихте край на една голяма глупост. Вие унищожихте един глупак в зародиш.
    - Разсърдете ми се, Док! - замоли се Сузи. - Накажете ме! Ударете ме!
    - Де да беше тъй лесно!
    - Тогаз какво ми остава? - опечали се тя и в следния миг кресна в лицето му: - Скитнико смахнат! Въшлясал глупако! За какво се мислиш, дявол те взел?
    Зачу се тропот на стъпки и вратата внезапно се отвори. Беше Беки.
    - Сузи! Закъсняваш! „Гърмящите змии“ пристигнаха. Хайде! Облечи си доматената рокля.
    - „Ябълки на любовта“, не доматената - прошепна Сузи. - Довиждане, Док! - И последва Беки.
    Док ги изгледа и си каза на глас:
    - Тя е като че единственото напълно честно човешко същество, което съм срещал. - Погледът му се плъзна към масата и той неочаквано изрева: - По дяволите! Заради нея изпуснах минутата. Уличница такава! Сега трябва всичко отначало. - И той изхвърли съдържанието на паничките във ведрото за помия.