*
* *
* * *
Като млад човек е не само бързащ, непокорен и зелен.
Когато си млад кипиш от енергия, но... рядко имаш корени, разбиране, уважение.
Разбира се, това е и хубаво, и лошо.

Ако младите не са така позитивно безразсъдни и самонадеяни как иначе биха виждали и избирали нови пътища, през дълбоките води в реката на живота. Кой друг, ако не те, ще скача от вир във вир в търсене на веселие, свобода и път за реализация!

Младите често не уважават старите, класиците, учителите, строителите, будителите.
Предполагам, че всички минават поне за кратко по този път. За тъга в моя случай този период хич не беше кратък. В резултат на това, в годините от 14 до 24, пропуснах да науча безчет потребни и красиви уроци.

Един от големите ми пропуски бе, че в този период не прочетох почти нищо от класиците на родовата ни литература. Най-предубедено и незаслужено се отнасях към Иван Вазов. Резултата бе огромно късогледство, което още не съм компенсирал.

С напредването на годините, човек започва що годе ясно да вижда къде са пропуските му, но... с остаряването свободното време и енергия за наваксване на пропуски стават все по-ограничени.

Времето! Единственото ограничение!
Записаното слово се опитва да го преодолее и може би понякога успява.
Пиша този текст по три причини:

• Да споделя опита си грешен, с надеждата някой млад човек да прочете тези редове и това да го подсети да минимизира подобен род грешки в живота си.
• Да ми бъде напомняне да прочета поне три-четири книги от Иван Вазов в следващите 12 месеца.
• Да се присъединя към тържествата за 169 години от рождението на писателя, които пазят неговата, а и нашата родова памет.

...
Започвам четенето – ето няколко откъса от прочетеното днес:
Памет от Иван Вазов за Паисий, из „Епопея на забравените“ и 1882 лето.

Сто и двайсет годин… Тъмнини дълбоки!
Тамо вдън горите атонски високи,
убежища скрити от лъжовний мир,
место за молитва, за отдих и мир,
де се чува само ревът беломорски
или вечний шепот на шумите горски,
ил на звона тежкий набожнийят звън,
във скромна килийка, потънала в сън,
един монах тъмен, непознат и бледен
пред лампа жумеща пишеше наведен.

Що драскаше той там умислен, един?
Житие ли ново, нов ли дамаскин[1],
зафанат от дълго, прекъсван, оставян
и пред кандилото сред нощ пак залавян?
Поличби ли божи записваше там?
Слова ли духовни измисляше сам
за във чест на някой славен чудотворец,
египтянин, елин или светогорец?
Що се той мореше с тоя дълъг труд?
Ил бе философ? Или беше луд?
Или туй канон бе тежък и безумен,
наложен на него от строгий игумен?

Най-после отдъхна и рече: „Конец!
На житие ново аз турих венец.“
И той фърли поглед любовен, приветен
към тоз труд довършен, подвиг многолетен,
на волята рожба, на бденьето плод,
погълнал безшумно полвина живот -
житие велико! Заради което
той забрави всичко, дори и небето!
Нивга майка нежна първенеца свой
тъй не е гледала, ни младий герой
първите си лаври, ни поетът мрачен
своят идеал нов, чуден светлозрачен!
и кат някой древен библейски пророк
ил на Патмос[2] дивний пестинника строг,
кога разкривал е въз гладката кожа
тайните на мрака и волята божа,
той фърли очи си разтреперан, бляд
към хаоса тъмний, към звездния свят,
към Бялото море, заспало дълбоко,
и вдигна тез листи, и викна високо:
„От днеска нататък българският род
история има и става народ!

Нека той познае от мойто писанье,
че голям е той бил и пак ще да стане,
че от славний Будин[3] до светий Атон
бил е припознаван нашият закон.
Нека всякой брат наш да чете, да помни,
че гърците са люде хитри, вероломни,
че сме ги блъскали, и не един път -
и затуй не можат нази търпят -
и че сме имали царства и столици,
и от нашта рода светци и патрици;
че и ний сме дали нещо на светът
и на вси Словене книга да четът;
и кога му викат: «Българину!» бесно,
той да се гордее с това име честно.
Нека наш брат знае, че бог е велик
и че той разбира българский язик,
че е срам за всякой, който се отрича
от своя си рода и при гърци тича
и своето име и божия дар
зафърля безумно като един твар.
Горко вам, безумни, овци заблудени,
със гръцка отрова, що сте напоени,
дето се срамите от вашия брат
и търсите пища в гръцкия разврат,
и ругайте грешно бакини си кости,
и нашите нрави, че те били прости!
Та не вашто племе срам нанася вам,
о, безумни люде, а вий сте му срам!“
[...]


Памет от Иван Вазов за Братя Миладинови, из „Епопея на забравените“ и 1882 лето.

Попейте ми, красни македонски деви,
попейте ми ваште невинни припеви,
втъкнете си китки, пратете ми клик
на вашия кръшен и звучен язик.
Треперяйки сладко, аз ще да ви слишам
и към вас ще фъркам и ще да въздишам
ведно с тиха Струма, ведно с мътний Дрин,
ведно с ека жалний, що праща Пирин;
летете, ехтете, песни македонски,
печални кат песни на бряг вавилонски,
сдружени с въздишки и с оковен звън,
дигайте, будете от гробния сън
тез спомени стари, тез преданья вети,
що кат сенки чудни пълнят вековете:
юнаци измрели без гроб, без венци
за хорска свобода паднали борци,
орляци левенти, дружини отбрани,
покрити със слава, със кърви и с рани,
наредени мълком, готови за бран,
окол Крали Марка - вечен великан!

[...]
Защото в един век, за правдата глух,
разбуждаха смело народния дух
и на братя родни чрез родното слово
те готвеха битви и бъдеще ново;
защото те първи усетиха срам -
туй велико чувство, и в глухия храм
сториха да екнат химни ясни богу
на язик, погребан от векове много;
защото казаха: „Народ сме велик
и господ познава нашият язик!“
И викнаха силно: „Мразиме хомотът
позорен и мръсен на фанариотът!“
Защото смеяха, без да ги е страх,
с силний да се борят и не бе ги грях
да пропаднат жъртви заради народа
с тия сладки думи: наука, свобода;
защото сбираха песни по цял край,
тъй както при Тунджа момите през май
триндафили сбират и в кошници гуждат,
затова по-рано от сън се събуждат;
защото увиха китка миризлива
от здравец и росен, и от клас на нива;
защото от всите гори и реки
седенки и сватби, хора и тлъки
напевите сбраха, въздишките сляха,
на седата старост в паметта копаха;
защото струпаха в един общи тон,
всичко що бе отзив, припев, звук и стон,
затова една нощ патрикът нахлузи
свойто черно расо и злобно каза:
„За тез два хайдука трябват железа.“
[...]


Вместо финал, още един откъс из оригиналните истини думи на Иван Вазов.
Из стихотворението „Поет и вдъхновение“ из сборника „Гусла“, 1880 лето.

Епоха на мечти несвестни,
на златни сънища крилати,
дни юношески, дни благати -
извор на първите ми песни!
Минахте в вечността далечна
и с вас цветята, красотите
и радостите, и мечтите
на моята душа безпечна.

Аз пеех ви; и мойта лира
ехтеше в сладко упоенье.
Но ей кръвта кипна във мене
и аз мених, мених кумира!
Страданието на народа
сърцето ми вдигна, разпали:
запях към робите заспали,
запях за бунт и за свобода.

Отечеството видях волно.
Но аз паднах във робство тежко:
любов - туй божество слепешко,
скова сърце ми произволно.
И дълго аз страдах, обичах,
смирен пред страшний си владетел
край пропасти, над бездни тичах
без утешител, без свидетел.
[...]