БГ корицата на книгата изглежда доста-доста зле, но духът й е здрав и силен!
    Сборникът обхваща тринадесет къси разнолики „разказа“, явно нарочно и специално подбрани, за да ни разкажат една година от живота на писателя. Или поне такова е моето усещане, за тази книга на Роджър Зелазни.   

     Преди всяка от 13-те фантастични срещи, авторът разказва историята й. 
     Защо, кога и как я е написал. Истинско откровение, което рязко контрастира с непохватното и нелепо полиграфическо изпълнение на сборника, от страна на българския издател. Казвам го, защото заради „красивата“ коралова корица за малко да не видя и да не купя тази удивителна книга. 



    За щастие Роджър Зелазни е истински майстор на фантастичните четива – титан-чародей, който завинаги ще остане един от най-разпознаваемите господари на книгата. 

     Другата приятна изненада бе, че преводите на разказите от Роза Григорова (1998), изобщо не приличат на бутафорната корица, а са повече от чудесни и се четат буквално на един дъх.

     Повече впечатления и коментари няма да разказвам, защото винаги ми е къде-къде по-интересно да чета оригиналите и личните думи на авторите, а този сборник е едно от твърде редките четива, в което един от майстор-виртуозите на приказното сам разкрива себе си. Затова няма да публикувам избрани откъси от разказите, а ще цитирам думите на магьосника и човека Роджър Зелазни.   

Приятно четене!

Из „Може би екзорсизъм“, 1989 г.
     Току-що осъзнах, че това ще е първият ми сборник разкази след излизането на „Вариантите на Еднорога“ през 1983 г. През това време се сдобих с котка на име Амбър, черен пояс по айкидо, още две награди „Хюго“, двайсетина полички с книги, едно ракообразно, което носи името ми (Sclerosypris zelaznyi – благодаря ви, доктор Мартенс), и имах неблагоразумието да се похваля с това на Джак С. Холдеман, който пък имал тения, наречена на негово име (Hymenapolys haldemanii; човек винаги трябва да внимава с прототипите на своите герои – Джей доста прилича на Фред Касиди) – това е за тези от вас, които питат за житейските събития. Все още живея на същия хълм в Ню Мексико със същата многострадална дама, която вече е адвокат.
    Очаквах с удоволствие подбора и съставянето на новия сборник разкази, тъй като в днешно време това води до писане на предговор – дейност, която винаги съм мразел, но пък открих, че тя ме заставя да мисля по начин, който смятам, че няма нищо общо с писането, особено с моето. Установих, че през няколко години започва да ми се харесва да философствам мъгляво на някоя и друга страница.
     [...]
     Всеки ден чета по малко поезия. Нищо не развива по-добре способността на прозаика да пише – така както всекидневното практикуване на тай-чи поддържа формата на тялото.
     [...]
     Всичко това ми напомня нечие наблюдение:

          Въображаемият свят държи
          на котва в своя блясък смълчаните върби.

    Ето такива неща ми влияеха години наред.
    [...]
    Така или иначе, както вече казах, за мен има разкази за характери, разкази за идеи и разкази за образи. Това се отнася за дверите, през които те влизат в моята вселена. Завършеният продукт в най-хубавия от възможните светове би трябвало да съдържа и трите елемента. Но и два от тях са вече достатъчни. Някой лош ден ще се съглася дори и само на единия, ако много ми трябват пари.
    Когато иначе нещата не си пасват много-много, обичам да прекарвам известно време с призраците – особено на второто сутрешно кафе, докато гледам планините.
    [...]

Из предисторията на „Вечен лед“, 1989 г.
    [...]
    През следващите няколко години не написах нито дума.
    Понякога на непишещите им е досадно споменаването на подобни неща. Но както казах в увода, обикновено живея с призраци и тяхната компания ми е приятна. Бях прекалено зает, за да напиша разказа, но това нямаше никакво значение. По всяко време нося в себе си голям брой характери и истории, готови да тръгнат, когато имам време и желание. Хубаво е те да се навъртат наоколо. Щом веднъж разказът е написан, те са склонни да си отидат или в най-добрия случай – да ме навестяват твърде рядко.
    И така, живях с „Вечен лед“ и с героите му няколко години. После един ден времето и желанието пристигнаха заедно и аз започнах да пиша. Преди да свърша, телефонира Джордж Р.Р. Мартин и ми каза, че двамата сме поканени на литературно четене в Таос след седмица-две. Предложението не беше лошо и затова увеличих скоростта на писането. Успях да завърша разказа две нощи преди четенето, тъй като обичам да имам нещо ново за четенията – ако е възможно, разбира се. Не можах да поправя ръкописа си навреме, затова всъщност го редактирах, докато четях. Щом свърших, Джордж весело ми каза, че за него ще получа наградата „Хюго“. На другия ден Елън Детлоу, издател на „Омни“, се обади по телефона и ми каза:
    – Чух, че снощи в Таос сте прочели разказ, наречен „Вечен лед“. Искам да го купя. Започнах да се питам дали името на списанието и не е съкращение от „омнисиънт“ (всезнаещ), но се оказа, че била говорила с Джордж същата сутрин по друг въпрос и той се възползвал от случая да похвали разказа. С две думи – продадох разказа на Елън за „Омни“ (но поради дълго техническо забавяне той видя бял свят чак през април 1986 г.). Джордж излезе прав за „Хюго“ (някой ден трябва да го накарам да ми каже как ги прави тия работи)...
    [...]

Из предисторията на „Неприятна изненада“, 1989 г.
    Никога не съм мислил, че Фред Саберхаген би позволил на някой друг да напише разказ за безмилостните берсеркери. Бях изненадан, когато ми каза, че се кани да направи точно това в „Базата на берсеркерите“ (Тор, 1985 г.) и вече е получил разкази от Пол Андерсън, Ед Брайънт, Стийв Доналдсън, Аари Нивън и Кони Уилис. Бих ли написал и аз един? Разбира се, отговорих. Бях поласкан, дори го приех за чест. Това би ми дало възможност да развия една интересна идея, на която попаднах, докато четях „Тайната история на оръжията“ от Чърни Бърг (Кроуел – Колиър, 1963 г.). По пътя на въоръжението от примитивно към сложно бях забелязал, че оръжията, защитните средства и новите оръжия сякаш наистина се появяват в отговор едни на други с такава планова предсказуемост, че тази област би могла да се разглежда като един от малкото класически примери за диалектика – вършещи точно това, което е присъщо на диалектиката – теза, антитеза, синтеза – до втръсване. Трябваше само да разгледам берсеркера като теза и да приложа формулата. Благодаря, Фред. Благодаря, Чърни. Благодаря, Хегел…

Из предисторията на „Създаване на научнофантастичен роман“, 1989 г.
    Силвия Бурак ми поиска есе за „Писател“ и аз написах това, което ще прочетете по-долу. Голяма част от него разказва за съображенията, които повлияха върху изграждането на романа ми „Окото на котката“. Мисля, че нито преди, нито някога след това съм съобщавал в такива подробности нещата, които правя и мисля, докато пиша една книга. Въпреки това писанието е кратко и съм го включил тук за хората, които се интересуват от подобни неща.
   
    Покойният Джеймс Блиш бе запитан веднъж откъде черпи идеите си за фантастични разкази. Той даде един от обичайните общи отговори, които всички ние даваме – от наблюдения, от четене, от целия си житейски опит и така нататък. Тогава някой го попита какво прави, ако от всичко това не му хрумва никаква идея. Той отговори незабавно:
    – Плагиатствам от себе си.
    Имаше предвид, разбира се, че преглежда по-ранните си работи за неизминати пътища, като се доверява на постоянството на съображенията и на обновлението на старото очарование, за да стимулира появата на нови идеи. И това дава резултати. Пробвал съм го от време на време и винаги въображението ми е бивало обилно напоено.
    [...]
    От трите основни елемента на всеки роман – сюжет, герои и обстановка – последната изисква допълнително внимание в научната фантастика и фентъзи. Тук – както никъде другаде – авторът ходи по въже между прекалените обяснения и прекалените предположения, между отегчаването на читателя с твърде много подробности и загубването му поради тяхната недостатъчност.
    [...]
    Фантазия от огньове, първоизточник на светлина, то се движеше с ловка, почти изящна предпазливост и преминаваше границата на съществуванието като разстрелян от бурята къс от вечерта. Или може би мракът между пламъците беше по-близо до най-истинската му природа – вихрушка от черна пепел, синхронизирана в подскачащ ритъм със затихващата мелодия на пустинния вятър надолу по дерето зад зданията, толкова празни и все пак пълни като страниците на непрочетени книги или тишината между нотите на песента.
    Както виждате, внимавах да кажа точно колкото е необходимо, за да поддържам любопитството на читателя. Докато стане ясно, че това е еднорог в призрачен град на Ню Мексико, вече бях въвел нов образ и конфликт.
    [...]