Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
За този блог
Автор: trakietsadobri
Категория: Лични дневници
Прочетен: 814776
Постинги: 584
Коментари: 710
Гласове: 4141
Постинг
29.11.2018 22:58 - Из „Хвъркатото корито“, сборник с разкази от Николай Хайтов
Автор: trakietsadobri Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2257 Коментари: 0 Гласове:
5

Последна промяна: 26.12.2020 09:46

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Из „Дирекът на старата ни къща“
   Той подпира старата, бащината къща. Прав дъбов дирек, предялан с брадва надве-натри. Върху него лежи водоравна греда, наречена „майка“, дето носи втория кат на къщата и по̀крива с каменните плочи.
   Двеста и повече години дирекът неуморно крепи гредата-майка и плетениците от камък и дърво, облегнали се върху нея. И не се е извил, нито пропукал. Достойно бе издържал и прочутото земетресение през хиляда деветстотин двайсет и осма, и тежката зима през трийсет и втора, когато на покрива се беше струпала пряспа, висока човешки бой, а „майката“ се беше бая огънала.
   Червеи са се опитвали да видят сметката на дирека, но зъбчетата им срещнали челичената дървесина, и само го леко одраскали. И мъглата не беше мирна седяла – мокрила го беше много есени наред, след това слънцето го бе сушило, а праховете земни се бяха втривали в него, докато направили повърхността му влакнестосива, като козинка. Застудее ли, козинката на дирека настръхва. Овлажни ли я мъглата, около всяка власинка се събира бисерна капка и дирекът светне, като сребърен… Сетне пак огрее слънцето, среброто изчезва: и се вижда, че дирекът е стар, измъчен, умъдрял – много патил и много видял.
[...]

Из „Изгрев“
   Старата гора оповестява с тържествено скрибуцане настъпването на зората, още при първото развиделяване. Това е за дърветата най-вълнуващият миг – не изгревът, а неговото предусещане. Глухо и свирепо скърцат те вечер, нервно и рязко по пладне, а съвсем иначе преди изгрева на Слънцето – тогава скърцането им е като звук, отронен от кавала на Орфей.
   Разнесе ли се той, всичко е на крак: чучулигите отхвърчават от гнездата си, мравките излизат от мравуняците, черните буболечки изпълзяват изпод шумките, а сойките с крясъци прогонват нощните остатъци от мрак, оттеглящи се крадешком низ дълбоките дерета. Капки роса – близнати от слънчевия пурпур, блажено заблестяват и засилват под усмихналото се небе. Короядите в засъхналите смърчи започват бързо-бързо да стържат, за да наваксат нощното бездействие.
   Второ едно изскрибуцване – по-тържествено и дълго, долетяло откъм най-високото дърво, подсеща птиците, че е време да запеят, и тогава всички пернати, които могат и не могат, зачуруликват, и цялата гора заехтява като храм.
   Докато птиците пеят, цветята разливат своите аромати – опиянителен тамян, смесен с миризмата на пробудена земя, който подлудява медоносните бръмбари и те с тържествено бръмчене отлетяват към мамещите ги цветя.
[...]

Из „Пролетна разходка“
   Събудих се без настроение. Леденееше ми нещо и в главата, и в душата. Обух си гуменките и хванах, както всяка заран, пътеката за към върха. Тая сутрин пекна слънчице, за първи път след цяла една облачна неделя с дъждове и ветрове. Небето се обистрило и засинило, а под него земята – грейнала в прясно пролетната си премяна. Зашумила се гората, фукнала тревата, зачуруликали ония пилета – да ти е мило и драго, както е речено в песента.
[...]
Един чичопей се съдра от чуруликане. И какви ли не други пилета цвърчаха край пътя! Невидим в гората кос къдреше свирката с такъв захлас, че ме накара да спра. Мъчи се да я оправи като славейчето, да я извива, но все излиза отривисто и дебело – по хайдушки. Нашо си пиле. Косът тука си седи през зимата, гладува и студува, затова се и толкоз радва на пролетта.
   Косът знае каква е мъка да се вреш зиме в бодливите хвойни и да скачаш от крак на крак върху поледената земя, затова му е сега добре в разлистената шума, върху бъкналата с тлъсти червеи земя. А и свободен е косът и по небето да хвърчи, и по земята да върви, защото ловците изтрепаха соколите и вече не трябва на всяка крачка да се озърта и да слухти.
Обажда се и кукувицата. Милата! Зърнах я за малко – плахата красавица. Като забеляза, че съм се спрял, веднага отлетя. Скоро чувам отсреща нейното нежно, пролетно, вълшебно „ку-ку“. И славеите пееха, и други дребосъци-пилета се напъваха да чуруликат, та цялата гора кънтеше от песни.
   Първите крачки по нанагорното са най-трудни – докато разблъска сърцето кръвта – трудолюбивото и вярно сърчице, което все още не ми се е опряло. След това „олеквам“ и започва лесно да се ходи. Да не бяха зад мене орачите да ми се смеят – бих си даже потърчал. Хем сърцето да изпробвам, хем да пусна малко па̀ра от главата. Говори се, че заедно с парата, каквото лошо имало в главата, издимявало се и се отбистряли очите.
[...]

Из „Хвъркатото корито“

   Коритото е старо, дървено, покрито с пънчушки, облазено с лишеи и мъхове, ала още си върши работата, както трябва: поема водата от чучурката, успокоява я, а след това кротко я разлива върху зажъднелите билки и треви.
   Старо корито, зеленясало… Много видяло и много патило. Дървари си опитвали в него брадвите, други с ножове го дупчили, трети рязали върху му тютюн и с такива засеки – стари и нови, направили доброто корито на решето.
   Казах „доброто“, защото през целия си живот то е правило само добро. Добро на птиците, на хората, на говедата и говедарите, на козите и козарите, които идват тук на водопой. А пък що птици е окъпало! Що пера е изпрало! Особено напролет, когато влюбените пилета се къпят и решат час по час. Тогава при него идват славейчета плахи, напети чучулиги, весели синигерчета, суетни сойки и какви ли не птици. Потапят се във водата му, оглеждат се, отново се потапят и отхвърчават, светнали от чистота. Идват и гургулици преди сватбената нощ – сивопери, с герданчета от мъниста, свенливо се къпят и още по-свенливо си отиват, оставяйки му дар по едно перце.
[...]
   И всичките са си отивали окъпани, светнали, чисти, а на коритото оставят само кал, износени перушини и перца. Те са толкова много и толкова различни, че от тия перца старото корито би могло да си направи две големи крила, по-големи от орловите, по-шарени от тези на глухаря, и да полети като щъркел с тях.
   Ах, каква ли ще е гледка: едно корито, полуизгнило, жабунясало и грохнало, да разкрои небето и с фучене да се понесе под облачната вис, да се вдига като чучулига или да се спуща като ястреб, а под него върховете да се снишават и смаляват, поразени от полета на необикновената птица.
   Да литне, ала кой тогава ще мие и пере?

..................
Николай Хайтов отдавна е легенда, ала кой чете легенди в днешно време?!
Хубавото на Хайтовите разкази е, че в тях освен комити и легенди има доста-доста повече. Има живот, природа и най-актуална екология. Има говорещи гори, треви и билки, има безчет пеещи птици, косове и кукувици, има дори хвъркати корита и пънчушки!

В живота и книгите на Николай Хайтов има много нещо видяно и много нещо препатено памет за естествена и здрава човешка природа.

Не знам дали творбите на Николай Хайтов се учат с интерес в часовете по българска литература, ала още по-важно е да започнат да се изучават в часовете по екология в университетите ни! Защото колко от днес завършващите бакалаври и магистри по биология и екология сами са посадили и опазили поне едно здраво дърво, и сами са отгледали и оплакали поне една жива твар. 

Екологичното законодателство и финансовите ресурси може да са „важни и недостатъчни“, но за радост или тъга те сами не могат да отгледат и опазят жива и най-малката екосистема. 

Екологията не е и веган или компютър – екологията е дърво и камък, бърз заек и хищен лъв, бурен и цвете, човек и родител, птица и полъх на вятър, риба и бистро поточе, ...и де що по земята има жива песен!



Гласувай:
5



Няма коментари
Търсене

Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031