Из „Дърво за огън“
   [...]
   Залесяването е голямо нещо: шило боднеш, стъпка стъпиш – никне бор! Хиляди борчета зад тебе, наперили ушите – пъплят! Не е като на асфалта, едната дупка не затъпкал, зяпнали три, и винаги псувни, и винаги сръдни!
   Хубава работа, дума няма – чиста! Но и тука чейнето ме извози. Чейнето и реконструкцията! Дойде веднъж техник-лесовъдът да определи площите за реконструкция и взе да ми обяснява: „Реконструкцията е, казва, сеч. Секат се келявите, лошите гори, а на тяхно място се засаждат ценни горскодървесни породи – бор, бук и така нататък. Ти ще проведеш сечта от това до ей онова дере, както е по плана! Сеч на голо! Бръснато! После ще залесяваме!“
   Гледам аз склона на дерето в горния му край – има земица, има храсти, има какво да се сече и залесява, но към реката – стръмно и скалисто, шепица пръст не можеше да събереш и само тук-там пораснали хвойни, и то не върху пръст, ами, кажи-речи – върху камък. Казвам на техника:
   - Няма върху какво да залесяваме тука, защо да сечеме хвойната? Все пак – зелено и запира дъждовете!
   Той казва:
   - Няма да философствуваш, ще действуваш! Хвойната е рядка, изсичането й няма да ни струва нищо, а това ще намали себестойността на плановите показатели, че са високи.
Криви им показателите, с хвойната ще ги оправят.
   [...]

Из „Дърво без корен“
   [...]
   Мене като ме заядоха по-оная година ставите на колената – рекох си: „Олеле, боже! Ще се мре!“ Направиха ме на решето с инжекции – боли си и не ще! Гледам веднъж минава баджанакът с една лопата.
   - Къде бе, баджанак?
   - Дало ми е текезесето една ливада, ще вървя – казва – да я подравня, че да има сено за овцете. Хайде с мене!
   Куцук-куцук – отидох с него. Подравнявахме ливадата, сякохме храсти и до вечерта всичко мина и замина, като че някой с ръчица махна тая болка и я зарови в земята. Казах тогава на председателя и на мене една ливадка да дадат, че стави имам още много, ако потрябва, да има с какво да ги лекувам.
   - Гледай си кефа – казва председателят. - За какво ти е ливадка?
   - Дай ми ливадката – викам му, - а пък аз сетне ще ти кажа какво е кеф.
   Той уважението ми го има, че текезесето аз съм го правил, и ми даде ливадка, ама знаеш ли къде? На кучето под опашката, в пущинаците. Било някога ливадка, зарязали я, а дивите храсти рипнали въз нея, та я запушили и задушили. Не се познава, че е стъпвал крак. Аз съм, да ти кажа, повече лозар, но и тука не се изложих. Най-напред ликвидирах храстите.
   [...]
   Подравних я сетне с греблото, оградих я с мертеци, засадих на мястото на дряна една черешка, боднах и круша, и слива – да се намира, пренесох от плевнята детелиново семе, та я засадих, напоих я и я оставих да се развива.
   [...]

Из „Изпит“
   За едно кацарство аз съм се трепал шест години! Две години ходих из гората, докато науча от кои дървета стават хубави дъски; една година се учих само да цепя, една година – само да дялам, две години – да рендосвам и сглобявам, и тогава, за да те признаят за майстор – даваха ти да направиш каца с вързани очи. Дванайсет майстори кацари, а ти в средата, каца работиш с вързани очи! Като я направиш — пълнят я с вода. Капне ли капка – оставаш си чирак, не капне ли – опасват ти майсторския пояс и си готов майстор.
   [...]
   Започнах аз да правя кацата. Труд не жалих, направих я каца и половина, като ти кажат – точно! Колкото широка, толкоз и висока – чамова каца с бели като сирене дъски! Сто пъти премерих може ли дъното й да се огребва с ръка – може! Разглобих я на дъски, натоварих я на мулето и леви-десни – право в Хамбардере. Сглобих кацата в двора на Суля и тъкмо я стегнах в обръчите – ето ти стопанина. Като видя кацата – зарадва се, но като я пипна и напипа дървените обръчи, загуби му се кефът и се намръщи.
   - Майсторе, кацата е хубава, ала обръчите й не струват!… Може ли такава голяма каца, дето ще събира триста оки, с лескови обръчи да се крепи? Свършило ли се е желязото на тоя свят?
   - Като слезеш в града – викам на Сулю, - купи си обръчи и ме извикай да ти ги сложа, а сега – карай с дървените! Дървените са по-яки от железните!
   - Яки-слаби, искам я с железни, инак хората ще кажат, че Кара Сулю немал пари да си направи каца с железни обръчи, та я направил с лескови.
    [...]

Из „Писмо от пущинаците“
    [...]
    Най-интересен от тези познайници е, струва ми се, клекът. Ако си ходил някога на Рила планина, виждал си навярно тоя храст да лази по стръмните рилски съсипища на зелени тумби, които гонят високите канаристи зъбери. Малцина познават тази драка в семейството на иглолистните, но и тези, които я познават, не я обичат: ловците затова, че укрива ранения дивеч, а планинарите – че ги препъва и дращи. Проклинах го и аз, когато се заплетох в гъсталаците му някъде под рилските езера, но тоя непретенциозен храст ми показа само с едно обикновено коренче, което бе цепнало цяла канара, колко е велико неговото дело в природата: с милиарди корени през хилядолетията, с безкрайно търпение и удивителна сила той беше ломил скалите и стривал камъните, размесвал ги бе с окапалите иглици и направил на почва. А знаеш ли какво значи почва: това е „арената на живота“, основа за икономиката и културата. Затова минеш ли през клекови гъсталаци, видиш ли тези настъпателни авангарди на живота в пределите на пустинята, спри се и свали шапка на горския пионер и победител на канарите – клека.
    Себеотрицанието на клека, приятелю, е равно само на героизма на белокората бреза. Несправедливо съчинителите на шлагери я употребяват за декор на сантиментални любовни драми; горската красавица – брезата – е символ и възвишена емблема на саможертвата.
    Пламне, да речем, огън в гората, случва се да се превърне в пожар и… ето ти пепелище, незаета територия в растителния мир, около която закипява борба: кой да я засели? Връхлетяват първи със своите шипести семена нахалните представители на войнственото племе на бурените и успяват да превземат терена, ако по талазите на вятъра гората не изпрати семенцата на своята кавалерия – брезите. Те се разлетяват из пепелището, никнат бързо и докато бурените се наканят, брезовия гъсталак е закърпил вече кожуха на планината. По-късно под сянката на тоя гъсталак се настанява „тежката пехота“, смърчовете, които преварят брезите и тези мили, влюбени в слънцето дървета умират в заслона им в името на могъщия колектив – гората.
    Щом пристъпите на егоизма те връхлетяват, съветвам те, приятелю, иди и съзерцавай саможертвата на брезите и много житейски истини, удавени в обичайното ни многословие, ще изплават простички и ясни като белия божи ден. И помни: от брезите не стават само клечки за зъби.
    А сега позволи ми да ти представя и смърча. В моя район това дете на севера заема горните прохладни етажи на планината. Той не е романтичен като дъба, чужди му са приумиците на бука в разнообразието на стъблото и короната. Мълчалив и студен, смърчът не допада на лиричната природа на птиците и затова те избягват да вият по него своите гнезда. В замяна на това кълвачите усърдно изучават писмената, които короядите гравират върху повехналите му корици. Духне ли вятърът, тоя флегматик не пее, а въздиша и реве – една внушителна, но монотонна музика без очарованието на полутоновете и лиричните нюанси в песента на широколистната гора. Смърчът е скучен в своето еднообразие, навярно затова, че е сътворен най-отколе. Тогава първомайсторът на мирозданието е бил претрупан с работа около организирането на хаоса и за да не разходва излишно въображение, създал е смърчовете по шаблон – винаги еднакви. Но затова пък направил е дървесината им много ценна – едно фатално качество, довело до изтреблението на много смърчови гори в нашата страна. От неговата дървесина се правят над 10 000 вида предмети – като започнеш от дъските и свършиш с хартията, поплина и цигулките. Изобщо не зная какво би станало с музиката, ако дървото нямаше вълшебното свойство да резонира тъй съвършено звука, нито пък мога да си представя триумфалното шествие на културата без хартията, направена от дървесина.
    Щом е дума за културата, да ти представя и един от малко известните нейни „меценати“ - дъба. Погледна ли тоя мил и спокоен старец с възловати корени, прилича ми на брадато божество с малко демодирана корона. Дигна ли очи да го изгледам по стъблото, виждам сякаш великан устремил към небесата зелената си броня да брани плодородието на почвата от земните и небесни произволи. Затова селяните от тоя край го наричат с мила доверчивост „берекетник“, колят му курбани и го калесват на сватбите. Още по-благата щеше да е страната ни, ако имаше повече от тия „берекетници“.
    [...]

.................
Такива най-обикновени случки разказва и преразказва Николай Хайтов – уж все вехти истории, а повечето думи в тях удивително актуални и екологични! Четеш, а въпросите сами изкачат един след друг:
   Що е то природа?
   Какво чудо е живота?
   Кога е делник и празник?
   и... Де е човека?