Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
За този блог
Автор: trakietsadobri
Категория: Лични дневници
Прочетен: 255397
Постинги: 356
Коментари: 536
Гласове: 1921
Постинг
16.03.2018 12:57 - Из „За поетическото изкуство“ от Стефан Цанев
Автор: trakietsadobri Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1760 Коментари: 0 Гласове:
10

Последна промяна: 10.04.2018 12:09

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
[...]
   Думите на поетите се реят из пространството като семенца на глухарчета, които умират, ако не попаднат на добра почва, сиреч – в някоя размекната душа.
   Но и тогава поезията ще е само украса, цвете в градината, брошка на ревера, елей за душата, а не същност.
[...]
   Не е достатъчно „да излееш душата си“. Представяте ли си – сяда някой на пианото или грабва цигулката и решава да излее душата си, без да знае да свири, без да се учил някога да свири? Не знам защо е толкова широка заблудата, че щом знаеш азбуката – значи можеш да пишеш и стихове.
[...]
   Поезията е изкуство. Думата изкуство крие деликатно в себе си двойнствеността на изкуството:
   първо, изкуството е нещо изкуствено, т.е. нещо неестествено, нещо, което го няма в природата, нещо, което може да създаде само човекът;
   и второ, изкуството е нещо, което е направено изкусно, майсторски, съвършено.
[...]
   При мен често идат млади поети, носят ми „свободни стихове“. Понеже съм автор на манифеста за свободния стих отпреди 40 години, сигурно си викат: старият авангардист ще се зарадва. Аз обаче им казвам: донесете ми три стихотворения в класически стих, тогава ще говорим. Обикновено не идват втори път – класическия стих бил тесен за техните души, за техните мисли и емоции, те били свободни хора!
   Свободния стих е по-сложен и по-мъчен от класическия. Не можеш да свириш симфонии, ако не владееш солфежа и гамите.
   Но за това ще говорим по-нататък.
   В случая младите не са виновни. Доколкото разбрах, почти в никое училище днес за теория на стиха не става и дума и децата нямат понятие какво е това ямб, хорей, дактил, анапест или амфибрахий, какво е асонанс, алитерация и дисонанс, какво е метафора, какво е метонимия и синекдоха, какво е асоциация или алегория, какво е силабично, слабо-тонично или тонично стихотворение. Не доумявам как децата анализират стиховете на различните поети [...] Само съдържанието на стиховете ли анализират? Това би било ужасна вулгаризация!
    Поезията не е социален репортаж, не е любовен дневник, не е албум с пейзажи, нито учебник по история.
    Поезията е изкуство, най-висшето изкуство. И както във всяко изкуство – и тук е важно не само какво се казва, а и как е казано.
    Именно това как определя стойността на поезията. Какво-то може да бъде описано – че и по-добре – в репортаж, в разказ, в роман, в пиеса, във филм...
[...]
   Две, и то естествени причини – казва Аристотел – са породили изобщо поезията. Първо, склонността към подражание е вродена на хората още от детската им възраст и по тази си способност да подражава и да добива знание чрез подражание човекът се отличава от другите живи същества.
   Второ, всички хора изпитват удоволствие от изобразеното...
   Тъй като поетът, както живописецът или който и да е друг творец, е подражател на образи, той изобразява нещата по един от възможните три начина: или такива каквито са, или такива, каквито ги представят преданията или общественото мнение, или такива, каквито трябва да бъдат.
[...]
   За да ядоса съвсем учителя си Платон, Аристотел твърди, че поезията е по-философска и по-сериозна от историята. Историята се занимава с отделни факти, а поезията – с общите понятия, поезията говори за общото, а историята – за единичното;
[...]
   Следва зашеметяващият пример:
   Ако художникът нарисува кошута с рога – това е грешка спрямо зоологията (кошутата няма рога). Ако обаче художникът нарисува кошутата правилно (без рога) но нескопосано, поради лична неспособност – това е грях спрямо изкуството!
[...]
   Най-важният и загадъчен проблем, разглеждан в „Поетиката“ на Аристотел, е проблемът, наречен катарзис (очистване), и за да стане проблемът съвсем загадъчен, като нарочно точно страниците, където се обяснява катарзисът, са загубени. ..., но тъй като това все пак е въпрос на драматическото изкуство, тук ще го подминем със самочувствието на глупаци, които знаят всичко, и ще кажем само, че за да се постигне очистването, са необходими две предпоставки: зрителят (читателят) трябва да изпита състрадание и страх.
[...]
   Любомир Левчев в „Поетическото изкуство“ (1986 г.) казва, че поезията се учи главно от поезията. Той също твърди, че ритъмът е първичният градивен елемент, взет обаче от музиката. Поезията е пулсираща реч – великолепно определение, което ще ни даде повод за размишления по-нататък. За подбора на думите дава много красив пример. Моцарт бил казал: „Аз събирам звуци, които се обичат.“ Да пишеш стихове – казва Левчев, - значи да събираш думи, които се обичат.
[...]
   Да се правя на откривател е смешно – в тази книга съм заимствал мисли от всички тези умове, но където откриете грешки или глупави съждения – те без всяко съмнение ще са мои.
image

image

ЗА ТЕХНИКАТА НА СТИХА

За класическия ритъм и класическата метрика
[...]
   Първата основна мяра в мерената реч е сричката. ... съчетанието на различен брой кратки и дълги срички образуват ритмична стъпка, повторението на ритмичните стъпки създава ритъма на мерената реч.

   Ямбът е двусрична ритмична стъпка и се състои от една неударена (~) и една ударена (–) сричка: (~ –). Ямбът се счита за патетичен ритъм с мажорен ек, който лесно преминава в гняв или отчаяние. Не случайно Иван Вазов кръщава „Ямби“ най-гневната си и най-отчаяна поема.

Ти, младо поколение, за чисти
примери жадно, отвори си взора!
Историйо, не давай своите листи -
не вписвай в тях на тези дни позора!

~ – . ~ – . ~ – . ~ – . ~ – . ~
[...]

   Хореят е двусрична ритмична стъпка и обратно на ямба се състои от една ударена и една неударена сричка (– ~). Наред със своята игривост и динамичност, той крие в себе си елегични, нежни и минорни нотки.

Чуйте Яворовите „Хайдушки песни“:

Ден денувам – кътища потайни,
нощ нощувам – пътища незнайни,
– ~ . – ~..– ~ . – ~ . – ~ .
нямам тато, нито мама -
– ~ . – ~..– ~ . – ~ .
тато да ругае,
мама да ридае...
– ~ . – ~ . – ~ .
[...]

   Дактилът е трисрична ритмична стъпка и се състои от една ударена сричка в началото и две неударени срички след нея (– ~ ~). Това е може би най-мелодичният, баладичен и ласкав ритъм. ... В нашата поезия най-божественият дактил е в Дебеляновото стихотворение:

Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни?
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни...

– ~ ~ . – ~ ~ . – ~ ~ . –
– ~ ~ . – ~ ~ . – ~ ~ . – ~
[...]

   Анапестът ... (~ ~ – ). Това е нападателен, напрегнат, барабанен ритъм с категоричен удар в края. Да цитираме пак Дебелянов:

Аз умирам и светло се раждам -
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.

~ ~ – . ~ ~ – . ~ ~ – . ~
~ ~ – . ~ ~ – . ~ ~ –
[...]

   Амфибрахият ... (~ – ~).
[...]
Ето Яворовите „Арменци“

Изгнаници клети, отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертва на подвиг чутовно велик...

~ – ~ . ~ – ~ . ~ – ~ . ~ – ~.
~ – ~ . ~ – ~ . ~ – ~ . ~ –
[...]

ЗА КЛАСИЧЕСКИТЕ РИМИ
[...]

ЗА СЪВРЕМЕННИТЕ РИМИ
[...]

ЗА СТИХОСЛОЖЕНИЯТА
[...]
По-важното е, че думите неизбежно се групират в ритмични фрази, които се изговарят на един дъх...

Ето Ботевата „Борба“:
    В тъги, в неволи младост минува,
    кръвта се ядно в жили вълнува,
    поглед мрачен, умът не види
    зло ли, добро ли насреща иде...


[...]

ЗА СВОБОДНИЯ СТИХ
[...]

ЗА ПОЕТИЧЕСКИЯ ЕЗИК
[...]


ЗА МИСИЯТА НА ПОЕЗИЯТА
[...]
Poesis =m.c.c
[...]
ЗАТЪВАНЕ В ТРЕСАВИЩЕТО
[...]
ИГРАТА, НАРЕЧЕНА ИЗКУСТВО

    Вие няма да сте първите, ако се разочаровате от откритието си, че поетът не прилича на своя лирически герой или казано по-просто: че в живота поетът не е такъв, на какъвто се прави в стихотворенията си. В учебниците по литература сигурно има дълги и умни обяснения на този парадокс; аз също бих могъл дълго да философствам и да ви лъжа, истината обаче е много по проста.
    Изкуството е игра, понякога весела, понякога е игра на живот и смърт. (Както е игра и войната.) Може да звучи еретично, но не трудът е създал човека, а играта, защото човек се труди по принуда, за да напълни търбуха си, а играе самоволно, мамен от виденията на своя дух, което ние наричаме въображение. Въображението го кара да търси нещо, от което няма нужда, което не се яде, не се пие, не се облича, но което го издига над животните и растенията. Ако човекът не беше тръгнал след въображението си и до ден днешен щяхме да живеем в пещерите (с вас, господа и дами, може би сега щяхме да клечим пред две съседни пещери и вместо с думи, щяхме да се замеряме с огризани кокали), защото къде по-нормално и по-полезно е да си седиш край огъня в пещерата и да си правиш нож от кремък, за да убиваш отколкото да си лепиш криле от восък, за да летиш към звездите – каква полза от звездите?
    Никаква. Красиво е, но безполезно.
    Това е всъщност изкуството. Изкуството е безпризорното дете на въображението.
И ако се поддадеш на изкушението или се вречеш на мисията да създаваш това красиво, но безполезно нещо, ти би трябвало да бъдеш различен от другите хора, но за съжаление си същия като тях, защото и ти ядеш и се размножаваш – значи трябва да станеш различен от себе си, трябва да се освободиш от прагматичната си – от земната си същност, трябва да избягаш от себе си, да се издигнеш над себе си... [...]
    Поне за час, поне за минута...
    Истинските стихове са плод на тези редки мигове – наричат ги различно: откровение, озарение, дуенде, откачване, искра Божия, звезден миг или най-баналното – вдъхновение.
    А всъщност е самохипноза. Трябва – като древните шамани – да се доведеш до състояние на свръх концентрация, да съсредоточиш за кратко време в себе си всички свои (и чужди) духовни енергии – както лупата събира слънчевите лъчи, да се превърнеш в изгаряща точка – само в такова състояние можеш да вдъхнеш дух на мъртвите думи, за да излъчват те после дълго време този твой дух...
[...]
    Още по-мъчително е, ако успееш, защото ще трябва да подражаваш на стиховете си.
Понякога някой успява. Като Ботев:
    Подкрепи и мен ръката,
    та кога въстане робът,
    в редовете на борбата
    да си найда и аз гробът.

    Рисковано е да се твърди, че Ботев нямаше да тръгне да мре за свободата, ако не беше написал тези стихове, но другото е сигурно: след като ги е написал – той е нямал друг изход.
[...]

...........................................
Изумителна книга – в началото докато я четях само се дивях и удивлявах.
Постепенно, при второто прочитане, започнах тук там по нещичко и да разбирам.

„За поетическото изкуство“ на Стефан Цанев е една малка книжица, която нежно и с обич разказва и споделя безкрайната вселена на думите в човека.



Гласувай:
10
0



Няма коментари
Търсене

Календар
«  Октомври, 2020  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031