Славен Панаир на книгата бе тазгодишният, или поне за мен бе такъв.
Имаше си всичко – очарование и разочарование, любопитности и баналности, тихи книги и приключения.

Да видиш Националният дворец на културата почти грейнал и подмладен когато скоро си остарял с още една година си е радост. Най ми харесаха възстановените пластики по стените, доста от тях до сега не ги бях виждал, защото явно са били на склад. Ала какво може да попречи един склад на изкуството – човешката глупост е смъртна, а изкуството вечно! От друга страна е ужасно тъжно да имаш древна култура и изкуства, и вместо всеки ден да се радваш и учиш от тях да я вадиш и раздаваш само за пред чужденците.

Тъжно е да имаш талант и кътче от рая, а да я караш през пръсти - тъжно е, ала за жалост това е доста разпространена мила родна картина. Очевидно и ремонта на НДК е направен леко през пръсти, а хич не е за без пари. Спирам с критиката и разочарованията, защото имаше и красиви кътчета, и добри примери не само сред реставрираните пластики по стените.

При книгите положението беше почти същото, ала за щастие броя на четящите хора нараства, което от където и да го погледнеш си е надежда за по-живо и просветено бъдеще или поне на мен така ми се иска да бъде.

По този повод или защото ми е слаб книжният ангел пак напазарува доста четива – уж нищо нямаше да купувам, а за нула време похарчих 42 лева и се ухилих от ухо до ухо, защото най-после се сдобих с „От иглу до кюнец“ - книгата с басни на Валери Петров.

Избрах и две книги за подарък – тях няма да ги споменавам, за да останат изненада.

Купих за себе си и три „нови различни четива“ - с явната надежда чрез тях да стъпя на нови сюжетни пътеки, по който досега не съм вървял. Първата книга бързо ме разочарова и не я прочетох. За баланс втората я прочетох за три дни, а трета само за два дни. Оказа се вярна приказката, че апетита идва с гозбата, ала за това ще разказвам някой от следващите дни, защото неволно или нарочно апетитната кухня се оказа важна част от споменатото трето четиво.

А сега за тези, който вече са забравили заглавието на този ми текст ще споделя няколко цитата от сборника „Сто яда“ - една плюс една, плюс четири новели от Емир Кустурица.

     Така открай време в почуда и смут
     стои човекът пред човека у себе си
     и пред останалите хора.
                             Иво Андрич

„СТО ЯДА“ (новела първа)

    Наричаха Драган Теофилович Зеко не само защото обичаше да яде моркови.
    [...]
    Но това не беше единствената му неволя. Ядосваше се, когато виждаше как от колите изхвърлят празни опаковки от солети, смачкани кутии цигари и разни други боклуци.
    [...]
    Животът му беше труден, но съществуваше едно благоприятно обстоятелство. Имаше кому да се оплаче.
    В една захвърлена вана в мазето на четириетажната сграда, където живееха Теофиловичи, във водата шляпаше шаран, купен за семейната слава. (Сърбите не празнуват имен ден, но всяко вярващо семейство има свои светец покровител и денят, който той се чества, е празник на семейството.)
    [...]
    Славо погледна Аида, после спусна поглед към Зеко, протегна ръка напред, махна му и рече:
    - Драгане, синко, честит ти рожден ден!
    Драган не чу баща си. Покорен от силата на мотора, той чакаше подаръка си за рождения си ден. Мислеше, че натискането на червеното копче в танка е само увод към тържествения момент. Не разбра, че това е краят на празненството по случай рождения му ден.
    [...]
    Огледа се и скочи във ваната. Докато падаше във водата, едно от четирите трупчета, върху които бе поставена ваната, се измести и тя се хлъзна. Долапът със зимнината, който бе подпрян на ваната, се преобърна, вратичките му се отвориха и бурканите с туршия се изляха по пода.
    Нещо невероятно, но истинско се случи насън на Милияна Гачич. Някъде се счупи буркан с домати и по стълбите надолу се изтърколиха пред нейната врата. Доматите подскачаха по стъпалата и макар да не беше сигурна будна ли е, или не, тя намъкна палтото върху нощницата си, обу обувките си и хукна след тях.
    Замижал под водата, Зеко се готвеше да се удави. Шаранът неподвижно го гледаше. Очакваше да чуе някоя история.
    - Само глупак може да се остави едно вързано куче да го ухапе два пъти! Прав е баща ми – каза той на шарана под водата и твърди реши да се удави.
     Докато в мазето се търкаляха счупени буркани с чушки, а киселината наводняваше пода, момичето тичаше към входната врата на мазето. Това беше най-важната партия в живота му. Тичаше право към ваната. Там видя как шаранът пори с опашката си повърхността на водата, в която се поклащаше голото тяло на Драган Теофилофич. Хвана Драган под ръменете и стенейки от усилието, измъкна безжизненото му тяло. Положи го по гръб на пода, но той не даваше признаци на живот. Първата целувка на на Драган Теофилович и Милияна Гачич се случи в един часа след полунощ на 10 март 1976 година. Това всъщност беше изкуствено дишане. Уста в уста.
     [...]

Толкова от книгата, ако искате още от същото – прочетете я.
Има още доста такива незабравими кино сцени. За жалост не всички са толкова всепобеждаващи и жизнени, ала има още доста какво да се прочете и сред следващите четири плюс една новели на Емир Кустурица.