Child of Time, 1991
Isaac Asimov, Robert Silverberg

    „И сред мрака, в пустотата и мълчанието той изглеждаше по-едър, огромен и много стар, стар като Времето, което трябваше да влезе в каютата, притихнала като гробница, и да спре краткия си поглед в съзерцание на ефимерната победа на успокоителния сън. Ала той беше само дете на времето, самотник, последният представител на погубено и забравено поколение.“ -- Джоузеф Конрад


Пролог
Сребърния облак

    Осъмнаха със сняг. Нощният западняк го бе довял на крилете си и го бе поръсил над земята като рехава мъгла. Снегът сигурно идваше отдалече, далече. В него още се таеше ароматът на морето и сега, когато топлите пръсти на зората докоснаха необятната студена тундра, той се заиздига над нея.
    Някога, много отдавна, Сребърния Облак бе виждал морето. Тогава беше момче, все още ловуваше в западните земи. Морето бе огромна черна стихия, но докоснеше ли го слънцето, засияваше като невиждан течен пламък. Смъртно опасно бе да влизаш в него, ала истинско вълшебство да го съзерцаваш. Той никога повече нямаше да го види — това поне знаеше. Сега тамошните земи бяха в ръцете на Другите, а Племето с всяка изминала година отстъпваше все по-навътре, към мястото, където се ражда слънцето. Сребърния Облак знаеше, че дори Другите да изчезнеха тъй внезапно, както се бяха появили, за него няма надежда да се завърне в крайбрежните земи. Бе прекалено стар, прекалено отслабнал, прекалено близо до края. Половин живот бе нужен на Племето да измине обратния път. Може би дори повече. А Сребърния Облак нямаше толкова време. Около две-три години, и то ако има късмет.
    Но и това му стигаше. Той бе виждал морето, а никой от хората му не можеше да се похвали с това. Никога нямаше да забрави мириса, нито напора на огромната му мощ. Сега стоеше на възвишението, откъдето се виждаше поселището, взираше се в изведнъж побелелите равнини, разтваряше широко ноздри и вдъхваше дълбоко мускусния аромат на море и изпаренията от топящия се сняг. За миг се почувства млад.
    Само за миг.
    [...]


ГЛАВА ПЪРВА
ИЗБОРЪТ
[...]

    2.
    Всъщност тя беше третата, която се яви на разговор с доктора за работата. Сътрудниците му предпочитаха другите две кандидатки, но Джералд Хоскинс бе от изпълнителните директори, които сами си вършат работата и не смятат за нужно да се съобразяват с мнението на пълномощниците си, без да си съставят собствено. Някои хора в компанията считаха това за най-големия му недостатък като управител и понякога той се съгласяваше с тях. Този път въпреки всичко бе настоял да се срещне и с трите жени.
    Първата пристигна с отлични препоръки ...
    [...]

    4.
    Едит Фелоус не подозираше, че е просто кандидат номер три за мястото, но и да знаеше, не би се изненадала. Беше свикнала да я подценяват. В нея нямаше нищо впечатляващо, нищо, което би могло да развълнува. Не беше нито зашеметяващо красива, нито ужасяващо грозна; нито изпълнена със страст, нито дразнещо отпусната; нито остро прозорлива, нито прилежно схватлива. Цял живот хората я приемаха такава, каквато е — стабилна уравновесена жена с ясна представа за достойнствата си и с, общо взето, пълноценен живот. Общо взето.
    [...]


ГЛАВА ВТОРА
ПРИСТИГАНЕТО
[...]

    11.
    Животно. Най-лошите й предположения се сбъдваха. Някакво човекоподобно маймунче — ето какво бе той. По-скоро нещо от рода на шимпанзетата. И й плащаха толкова много да се грижи за това! Какво знаеше тя за грижите, необходими на едно малко диво праисторическо маймунче?
    И все пак, и все пак…
    Може би грешеше. Искрено се надяваше да е така. Зад яростта в огромните святкащи очи несъмнено проблясваше човешки интелект. Шоколадовата, почти светлокафява кожа бе покрита със съвсем прозрачен златист мъх, а не с грубата раздърпана козина, която човек очаква да открие у малко животно. Лицето, макар и грозно, не беше съвсем маймунско. Трябваше да прозре зад необичайната външност, а там имаше само едно малко момченце.
[...]


ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
ИЗУЧАВАНЕ
[...]

    21.
    Изглежда, Макинтайър искаше да разреши отведнъж всички загадки, свързани с неандерталците. Първо зацъка на Тими с надеждата да предизвика в отговор други цъкания, после извади от куфарчето си разноцветни пластмасови кубчета (без съмнение тест за интелигентност) и го подкани да ги подреди по цвят и размер; даде му пастели и хартия и се отдръпна в очакване детето да нарисува нещо, ала то не прояви никакъв интерес; помоли мис Фелоус да улови Тими за ръка и да го разведе из стаята, а той засне движенията на тялото му. Смяташе да проведе още тестове, но детето имаше други намерения. Макинтайър тъкмо започна да подготвя разни оси и макари, наподобяващи играчка, но всъщност уред за определяне координацията на движенията, когато Тими седна насред стаята и се разрева. Разрева се с пълно гърло.
    За пръв път от нощта на пристигането си плачеше истински. Досега само бе хленчил и скимтял — познатата реакция на неспокойно и преуморено дете. Мис Фелоус се зарадва.
    Същевременно нещо я порази — зиналата му уста бе огромна, носът му внезапно й се стори още по-голям, а надвесените над очите шокиращи орбити изпъкнаха неимоверно, щом до болка стисна очи. С това изкривено от страдание лице Тими изглеждаше едва ли не ужасяващо различен от тях.
     И все пак, все пак — риданието, воят, породени от избликналите чувства — ако не го виждаше, лесно би повярвала, че детето, което тропаше по пода и сърцераздирателно пищеше, е обикновено четиригодишно момченце, обзето от силно нетърпение.
— С какво го разстроих толкова? — попита Макинтайър.
— Според мен преминахте границата на търпението му — отвърна мис Фелоус. — Вече не сте добре дошъл. Той е просто едно малко момченце, доктор Макинтайър. Не очаквайте от него да се примири с непрекъснатия тормоз и натоварването.
     [...]


ГЛАВА ШЕСТА
ИЗЯСНЯВАНЕ
[...]

28.
[...]
— Момче ли е или момиче? — попита представителката на „Ройтер“.
— Момче — кротко отговори мис Фелоус.
— Изглежда почти като човек — отбеляза Ъндърхил от „Таймс“.
— Той е човек.
— Беше ни казано, че е неандерталец. Ако сега вие твърдите, че е човек…
— Уверявам ви — чу се гласът на Хоскинс иззад гърба й, — никой не ви е излъгал. Детето е истински представител на Homo sapiens neanderthalensis.
— Homo sapiens neanderthalensis — отривисто се намеси мис Фелоус — е подвид на Homo sapiens sapiens. Момчето е не по-малко човек от вас и мен.
— Да, ама с маймунско лице — рече Уошингтън от „Глоуб нет кейбъл нюз“, — малко човекоподобно маймунче. Това е то. Как се държи, сестра, като маймунче?
— Държи се точно като малко момченце — сопна се мис Фелоус. С всеки изминал момент ставаше все по-войнствена. Тими мъчително се гърчеше на рамото й. Чуваше как тихичко цъка от страх.
— Той по нищо не прилича на човекоподобна маймуна. Чертите на лицето му са характерни за неандерталския клон на човешката раса. Поведението му е идентично с поведението на всяко нормално човешко дете. Интелигентен е и реагира отлично, когато не е стреснат от куп шумни непознати. Казва се… казва се Тимоти, Тими, и е абсолютно погрешно да бъде считан за…
— Тимоти? — попита журналистът от „Таймс“. — Защо е нужно да се нарича така?
     Мис Фелоус се изчерви.
 — Няма определена причина. Просто името му е такова.
— Да не би да го намерихте написано на ръкава му, когато пристигна? — опита се да се пошегува Уошингтън.
— Аз го нарекох така.
— Маймунчето Тими! — изкоментира колегата му от „Глоуб нет“.
     Тримата се разсмяха. Мис Фелоус почувства как гневът й расте и наближава мигът, в който, боеше се, щеше да й е трудно да го удържи.
— Сложете това нещо на земята, моля ви — извика Кроуфорд. — Нека видим как ходи.
— Детето е прекалено изплашено — отвърна мис Фелоус. Чудеше се дали не очакват Тими да се влачи по колене на пода. — Прекалено е изплашен. Не виждате ли? Не ви ли е ясно?

    Наистина Тими въздишаше все по-дълбоко и лека-полека събираше сили да избухне в ридания. И ето че се започна — пронизителни, мъчителни писъци, съпроводени от неспирен поток цъкания и ръмжене. С тялото си усещаше как детето трепери. Смехът, горещите светлини, пороят въпроси… Момчето бе напълно ужасено.
— Мис Фелоус, мис Фелоус…
— Никакви въпроси! — отсече тя. — Пресконференцията приключи.
     Все още здраво стиснала Тими в ръце, се врътна и се отправи към задната стая. По пътя подмина Хоскинс. Лицето му бе неподвижно от смайване, но той бързо и стегнато й кимна и одобрително се усмихна.
[...]


ГЛАВА ДЕСЕТА
ДОСТИГАНЕ

 — Мис Фелоус, кога ще ходя на училище?
      Внезапният въпрос я зашлеви като силен шамар. Вгледа се в нетърпеливите очи, вперени в нейните и нежно прекара ръка през гъстата коса, като несъзнателно разровичка грубите възли и се опита да ги заглади. Тими беше вечно разчорлен. Мис Фелоус го подстригваше сама, докато той непрестанно мърдаше. Не й харесваше идеята при момченцето да идва бръснар, а освен това нескопосаната прическа, която му правеше, прикриваше полегатото чело и изпъкналия тил.
     Мис Фелоус предпазливо попита:
— Откъде знаеш за училището, Тими?
— Джери ходи на училище.
     Разбира се! Кой друг, освен Джери може да му каже?
— Джери ходи на дет-ска гра-ди-на — Тими произнесе дългото словосъчетание бавно, с изключително старание. — И не ходи само там. Майка му го води в магазина, на кино, в зоопарка, на много места навън. Аз кога ще изляза, мис Фелоус?
     Сърцето леко я прободе.
     Знаеше, че е неизбежно Джери да заговори за външния свят. Те общуваха лесно и свободно, разбираха се като всеки две малки момченца. Естествено бе Джери, вестоносецът на външния свят, да иска да разкаже на Тими за него. Нямаше друг начин.
     Ала Тими никога нямаше да попадне в този свят.
     Мис Фелоус се надяваше, че ще сполучи да разсее болката на Тими с престорена веселост:
— Ама, Тими, защо? Какво ще правиш там? Защо искаш да отидеш навън? Знаеш ли колко студено става през зимата?
— Студено?
     Гледаше я учудено. Не знаеше какво означава „студено“. Пък и как ще се страхува от студа дете, проходило сред снежните полета на ледниковия период?
— В хладилника е студено. Една-две минути след като излезеш, ушите и носът започват да те болят. Това се случва само през зимата. През лятото навън става много горещо, като в печка. Всички се потят и се оплакват колко е топло навън. И вали. От небето се изсипва вода и дрехите на хората прогизват, на тях им става мокро и неприятно…
     Жалки и отвратителни обяснения! Тя го съзнаваше и се чувстваше ужасно. Да убеждаваш момченцето, което никога няма да напусне малките стаички, че във външния свят има някакви незначителни физически неудобства, бе като да разправя на сляпо дете, че цветовете и формите са скучни, досадни глупости и че всъщност няма какво толкова да се види.
     Без да обръща внимание на окаяните й извъртания, сякаш нищо не бе казала, Тими продължи:
— Джери казва, че в училище имат най-различни игри, а аз ги нямам, че имат филмчета и музика. Казва, че в дет-ска-та гра-ди-на ходят много деца. Казва… казва… — позамисли се и после тържествуващо вдигна ръце с разперени пръстчета, — казва, че са толкова.

[...]
[...]


..............................
Финалът е предвидимо приказен. :)
Ако се колебаете дали да прочетете книгата... това четиво не е за вас.
...
И все пак, и все пак... някой ден, когато интернета ви дойде до гуша,
може би ще се сетите за това или за друго вехто изворче-приказка.