Из „Цигулката на Ротшилд“

    Градчето беше мъничко, по-жалко и от село, и в него живееха предимно старци, които умираха толкова рядко, та чак да те хване яд. За болницата и за затвора ковчези търсеха много рядко. С една дума, работите не вървяха. Ако Яков Иванов беше майстор на ковчези в губернския град, вероятно щеше да има собствена къща и щяха да го наричат Яков Матвеич; тук в градченцето го наричаха просто Яков, прякорът му беше незнайно защо Бронз, а той живееше бедно, като обикновен селянин, в малка дървена къщурка само с една стая и в тази стая се побираха той, Марфа, печката, двойно легло, ковчезите, тезгяхът и цялото им имущество.
    Яков правеше хубави ковчези, здрави. За селяните и еснафите ги докарваше според своя ръст и нито веднъж не сгреши, тъй като по-висок и по-силен от него нямаше никъде, дори и в затвора, макар че вече минаваше седемдесетте. За благородниците и за жените ги правеше по мярка и за това използваше железен аршин. За детски ковчези приемаше поръчки много неохотно и ги майстореше без мярка, с презрение и всеки път, щом получеше пари за работата, казваше:
   – Да си призная, не обичам да се занимавам с дреболии.
   Освен занаята малък доход му носеше и свиренето на цигулка. По сватби в градчето обикновено свиреше еврейски оркестър, ръководен от калайджията Мойсей Илич Шахкес, който вземаше половината доход за себе си. И тъй като Яков свиреше на цигулка много хубаво, особено руски песни, Шахкес понякога го канеше в оркестъра с хонорар по петдесет копейки на ден, без да се броят подаръците на гостите.
   [...]
   – Ако не ви уважавах за таланта ви, отдавна да сте излетели през прозореца.
После заплака. Затова рядко канеха Бронза в оркестъра, само в краен случай, когато отсъстваше някой от евреите.
   Яков никога не беше в добро настроение, защото непрекъснато понасяше страшни загуби. Например в неделя и по празниците беше грехота да се работи, понеделник беше тежък ден; по този начин в годината се събираха около двеста дни, когато по неволя трябваше да седи със скръстени ръце. А пък това са толкова пропуснати ползи!
    Ако някой в града правеше сватба без оркестър или Шахкес не поканеше Яков, това също беше пропусната полза. От две години полицейският надзирател боледуваше и крееше и Яков чакаше с нетърпение кога ще умре, но надзирателят замина за губернския град да се лекува и взе, че умря там. Ето ти пак загуба, най-малко десет рубли, тъй като ковчегът щеше да бъде скъп, с брокат. Мислите за щетите не даваха мира на Яков, особено по нощите; той поставяше цигулката до себе си на леглото и когато всякакви глупости изпълнеха главата му, докосваше струните, цигулката издаваше звук в тъмнината и на него му ставаше по-леко.
    На шести май миналата година Марфа изведнъж се поболя. Старицата дишаше тежко, пиеше много вода и се олюляваше, но все пак сутринта сама запали печката и дори отиде за вода. Привечер се повали. Яков през целия ден свири на цигулка; когато се стъмни съвсем, взе тефтера, в който всеки ден записваше загубите си, и от скука започна да прави годишна равносметка. Получиха се повече от хиляда рубли. Този факт така го потресе, че запрати сметалото на пода и започна да го тъпче с крака. После го вдигна и отново дълго чаткаше и дълбоко, напрегнато въздишаше. Лицето му беше червено като рак и мокро от пот. Мислеше си, че ако тези пропаднали хиляда рубли ги сложеше на влог, от годишния процент биха се натрупали най-малко четиридесет рубли лихва. Значи и тези четиридесет рубли също са загуба. С една дума, където и да се обърнеш – навсякъде само щети и нищо повече.
    – Яков! – повика го неочаквано Марфа. – Аз умирам!
    Той се извърна към жена си. Лицето й беше розово от температурата, необикновено ведро и радостно. Бронза, който беше свикнал да вижда лицето й бледо, плахо и нещастно, сега се смути. Изглежда, наистина умираше и се радваше, че най-накрая напуска завинаги тази къщурка, ковчезите, Яков… Тя гледаше към тавана, мърдаше с устни и лицето й изразяваше щастие, като че ли виждаше смъртта, своята спасителка, и си шушукаше с нея.
    Разсъмваше се, от прозореца се виждаше как пламти изгревът. Като гледаше старицата, Яков незнайно защо си спомни, че през целия си живот май нито веднъж не я беше погалил, не се беше смилил над нея, нито веднъж не се беше досетил да й купи кърпа или да й донесе от сватба нещо сладичко, а само й крещеше, хокаше я за загубите, нахвърляше се върху нея с юмруци; наистина, никога не я биеше, но все пак я плашеше и тя всеки път се вцепеняваше от страх. Да, не й даваше да пие чай, защото и без това разходите бяха големи, и тя пиеше само гореща вода. И той разбра защо тя сега е с такова странно, радостно лице, и се ужаси.
    Дочака утрото, взе кон от съседа си и подкара Марфа към болницата. Тук нямаше много болни и затова чака малко, към три часа. За негово огромно удоволствие този път болните ги приемаше не докторът, който сам беше болен, а фелдшерът Максим Николаич, старец, за когото всички в града казваха, че разбира повече от доктора, въпреки че пиеше и бе побойник.
    – Здраве желаем – каза Яков, като въвеждаше старицата в приемната. – Извинете, все ви безпокоим, Максим Николаич, със своите глупави грижи. Ето, благоволете да видите, разболя се моята стока. Другарката на живота, както се казва, извинявайте за израза…
    Навъсил белите си вежди и поглаждайки бакенбардите си, фелдшерът започна да преглежда старицата. Тя седеше прегърбена на табуретката – слабичка, остроноса, с отворена уста, в профил приличаше на жадна птица.
    – М-да… Така… – бавно проговори фелдшерът и въздъхна. – Инфлуенца, а може би и треска. В града върлува тиф. Какво пък… Старицата, слава Богу, си е поживяла… На колко е?
    – Догодина ще навърши седемдесет, Максим Николаич.
    – Какво пък, поживяла си е старицата. Дотук е било, дошло й е времето.
    – То, разбира се, справедливо благоволихте да отбележите, Максим Николаич – каза Яков, като се усмихваше от учтивост, – и чувствително ви благодарим за вашата симпатия, но как да ви кажа, на всякоя твар й се живее…
    – Чудо голямо! – каза фелдшерът с такъв тон, като че от него зависеше ще живее ли старицата, или ще умре. – Ето какво, любезни, ще слагаш на челото й студен компрес и ще й даваш от тези прахчета по два пъти на ден. А сетне довижданце, бонжур.
    По лицето му Яков виждаше, че работата е лоша и вече с никакви прахчета не може да се помогне; осъзна, че много скоро, днес-утре, Марфа щеше да умре.
    [...]
    И въздъхна. През цялото време старицата лежеше мълчаливо, със затворени очи. Но вечерта, когато се стъмни, неочаквано повика стареца.
    – Помниш ли Яков? — попита тя, като го гледаше радостно. – Помниш ли, преди петдесет години Бог ни даде момиченце със светлоруси косици? Тогава ние с тебе седяхме на брега на реката и пеехме песни… под върбата – и като се усмихна горчиво, добави: – Умря момиченцето.
    Яков напрегна паметта си, но никак не можа да се спомни нито детенцето, ни върбата.
    – Привижда ти се – каза той.
    Дойде попът, причести и миропомаза. После Марфа почна да бърбори нещо несвързано и на сутринта почина.
    Стариците съседки я измиха и я положиха в ковчега. За да не плаща излишно на дякона, Яков сам чете псалтира и за гроба нищо не му взеха, защото гробищният пазач му беше кум. Четирима мъже носиха до гробищата ковчега, но не за пари, а от уважение. Зад ковчега вървяха старици, просяци, двама луди и хората, които ги срещаха, набожно се кръстеха… И Яков беше много доволен, че всичко е толкова порядъчно, благопристойно и евтино и не е обидно за никого. Докато се прощаваше с Марфа, той докосна с ръка ковчега и си помисли: „Добра работа!“
    Но когато се връщаше от гробищата, го обзе силна скръб. Не му беше добре: дишането му беше трескаво и тежко, краката му омекнаха, пиеше му се непрекъснато вода. Отгоре на това и в главата му се блъскаха всякакви мисли. Сети се отново, че през целия си живот нито веднъж не му домиля за Марфа, нито веднъж не я помилва. Петдесет и двете години, докато живееха под един покрив, се нижеха дълго, дълго, но излезе така, че за всичкото това време той нито веднъж не помисли за нея, не й обърна внимание, все едно беше котка или куче. А нали тя всеки ден палеше печката, вареше, печеше, ходеше за вода, сечеше дърва, спеше с него на едно легло, а когато се връщаше пиян от сватби, тя всеки път с благоговение окачваше цигулката му на стената и му помагаше да си легне и всичко това мълчаливо, с безропотно, загрижено лице.
    [...]
    Яков се разходи по пасбището, после отиде на края на града, където му видят очите, и момченцата крещяха: „Бонза пристига! Бонза пристига!“ Ето я и реката. Тук с писък се носеха дъждосвирци, крякаха патици. Слънцето припече силно, от реката се носеха такива отблясъци, че заболяваха очите. Докато се разхождаше по пътечката покрай брега, видя как от къпалнята излезе пълна червенобуза дама, и си помисли за нея: „Виж я ти, видра!“ Близо да къпалнята момченца ловяха на месо раци; като го видяха, започнаха злобно да крещят: „Бронза! Бронза!“ Ето и широката стара върба с грамадна хралупа, с гнезда на врани в клоните… И изведнъж в паметта на Яков като живи се появиха детенцето със светлоруси косици и върбата, за която говореше Марфа. Да, това е същата върба – зелена, тиха, тъжна… Колко е остаряла, бедната!
     Той седна под нея и започна да си припомня. На този бряг, където сега е заливна ливада, по онова време имаше голяма брезова гора, а ето на тази лиса височина, която се вижда на хоризонта, тогава синееше стар бор. По реката се носеха шлепове. А сега всичко е равно и гладко, на другия бряг стои само една брезичка, младичка и стройна, като господарка, а по реката – само гъски и патици, и помен няма от плаващи шлепове. Струва ти се, че и гъските са станали по-малко. Яков затвори очи и във въображението му едно срещу друго се понесоха огромни стада бели гъски.
     Недоумяваше как стана така, че за последните четиридесет-петдесет години от живота си нито веднъж не бе отишъл на реката, а пък ако е бил, как не й бе обърнал внимание? Та реката е порядъчно голяма, не е нищо и никаква; в нея можеше да се лови риба, а рибата – да се продава на търговците, на чиновниците и на бюфетчика на гарата и после да се трупат пари в банката; можеше да се плава на лодка от имение до имение и да се свири на цигулка и хора всякакви да плащат пари; можеше да опита пак да вози шлепове – това бе по-добро от майсторенето на ковчези; накрая, можеше да развъжда гъски, да ги коли и през зимата да ги праща в Москва; само от единия пух годишно биха се събрали десетина рубли. Но той бе пропуснал, нищо от това не бе направил. Какви пропуснати ползи! Ах, какви загуби! А пък ако правеше всичко едновременно – и риба да лови, и на цигулка да свири, и шлепове да вози, и гъски да отглежда – какъв капитал би се получил. Но нищо от това дори и не му се бе присънило, животът му бе преминал безполезно, без никакво удоволствие, бе пропаднал напразно, за тоя дето духа; напред вече нищо не оставаше, а като се огледаше назад – и там нищо освен пропуснати ползи, и то толкова големи, та даже да те втресе. И защо човек не може да живее така, че да ги няма тези загуби и щети? Пита се, защо отсякоха брезовата гора и бора? Защо безнаказно се разхождат по пасбището? Защо хората правят винаги не точно това, което трябва? Защо Яков цял живот се отбраняваше, ръмжеше, нахвърляше се с юмруци, обиждаше жена си и, пита се, заради каква необходимост преди малко наплаши и обиди евреина? Защо въобще хората си пречат един друг да живеят? Та нали от това има толкова пропуснати ползи! Ако нямаше злоба и ненавист, хората биха имали един от друг огромна полза.
     Вечерта и през нощта му се привиждаха детенцето, върбата, риба, убити гъски и Марфа, приличаща в профил на жадна птица, и бледното жалко лице на Ротшилд, някакви муцуни се надигаха от всички страни и мрънкаха за щети. Той се въртеше от едната на другата страна и пет пъти става от леглото, за да посвири на цигулка.
     На сутринта стана насила и тръгна към болницата. Същият Максим Николаич му заповяда да слага на главата си студен компрес, даде му прахчета и по израза на лицето му и по тона му Яков разбра, че работата е лоша и вече никакви прахчета няма да му помогнат. Като се връщаше към къщи, той разсъждаваше, че има само една полза от смъртта: не трябва нито да се яде, нито да се пие, нито да се плащат данъци, нито да се обиждат хората, а тъй като човек лежи в гроба не една година, а стотици, хиляди години, то ако се преброят, ползата ще се окаже огромна. От живота на човека – загуби, а от смъртта – полза. Това разсъждение, разбира се, е справедливо, но все пак е обидно и горчиво: защо редът в света е толкова странен, че животът, който се дава само веднъж на човек, минава безполезно?
     Не му беше жал да умре, но щом като видя у дома цигулката си, сърцето му се сви и му стана мъчно. Цигулката не трябва да я взима със себе си в гроба и сега тя ще остане сиротна и с нея ще се случи същото, каквото с брезовата горичка и с бора. Всичко на този свят пропада и ще пропада! Яков излезе от къщичката и седна на прага, като притискаше цигулката към гърдите си. Като мислеше за непоправимия, загубен живот, той засвири, без да знае какво, но се получи жално и трогателно и по бузите му потекоха сълзи. И колкото по-дълбоко се замисляше, толкова по-печално пееше цигулката.
     Резето скръцна веднъж, втори път и на дворната врата се показа Ротшилд. Половината двор измина смело, но като видя Яков, спря изведнъж, настръхна целият и може би от страх започна да прави с ръце знаци, с които като че ли показваше с пръсти колко часа е.
     – Приближи се, няма страшно – каза ласкаво Яков и го повика при себе си. – Приближи се!
     Като го гледаше недоверчиво и страхливо, Ротшилд тръгна, но се спря на сажен от него.
     – А вие бъдете милостив, не ме бийте! – каза той, като присядаше. – Мойсей Илич пак ме пратили. Не се страхувай, казаха, отиди отново до Яков и кажи, казаха, че без тях никак не е възможно. В сряда шватба… Да-а! Господин Шаповалов жени дъщеря си жа добър цовек… И шватбата ще бъде богата, у-у! – добави евреинът и примижа с едното око.
     – Не мога… – проговори Яков, като дишаше тежко. – Разболях се, братко!
     И отново засвири, а сълзите бликнаха от очите му върху цигулката. Ротшилд слушаше внимателно, застанал отстрани със скръстени на гърдите ръце. Изплашеното, недоумяващо изражение на лицето му постепенно се смени със скръбно и страдалческо, той вдигна нагоре очи в мъчителен възторг и проговори: „Ваххх!…“ И сълзите бавно потекоха по лицето му и закапаха по зеленото сако.
     И после през целия ден Яков лежа и тъгува. Когато вечерта попът го изповяда и го попита не помни ли за някакъв особен грях, той напрегна отслабващата си памет, спомни си нещастното лице на Марфа и отчаяния вик на евреина, когато го ухапа кучето, и каза едва чуто:
    – Дайте цигулката на Ротшилд.
    – Добре – отвърна отчето.
    И сега в градчето всички питат: откъде Ротшилд има такава хубава цигулка? Купил ли я той, или я откраднал, или може би е попаднала при него срещу залог? Той отдавна остави флейтата и сега свири само на цигулка. Изпод лъка му се леят същите жалостиви звуци както по-рано от флейтата, но когато се опитва да повтори това, което свиреше Яков, докато седеше на прага, излиза нещо толкова унило и скръбно, че слушателите плачат и само преди края повдигат нагоре очи и произнасят: „Ваххх!…“ И тази нова песен толкова се хареса в града, че търговци и чиновници непрекъснато канят Ротшилд и му поръчват да я свири по десетина пъти.
                                                                                                                 /1894/
.........................
Антон Павлович Чехов (на руски: Анто́н Па́влович Че́хов)
Роден: 29 януари 1860 г., Таганрог, Русия
Починал: 15 юли 1904 г., Баденвайлер, Германия
Автор на повече от 800 произведения, най-вече хумористични разкази, пиеси и повести, които отдавна са се превърнали в класически произведения на световната литература.

.............................
Четеш написаното от Чехов и се вълнуваш.
Изумяваш се от думите, от наблюдателността и знанията на писателя, от неизчерпаемата му вяра в човека.

За разказите на Антон Павлович Чехов може да се говори от тук до края на времето, ала далеч по-интересно и смислено е да бъдат прочетени. Нещо което още не съм успял да направя и не защото не са ми интересни – напротив. Защото живота и смисъла не може да се прочете за един ден, седмица или месец. Защото хубавото и смисленото се случва бавно и естествено.

Винаги с удивление чета разказите на Чехов – чета и плача, чета и се радвам.
Кратки истории писани преди повече от 120 години, а така живи, светли, човечни!