Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
За този блог
Автор: trakietsadobri
Категория: Лични дневници
Прочетен: 815235
Постинги: 584
Коментари: 710
Гласове: 4141
Постинг
04.10.2018 14:44 - Из сборника „Български пословици“, събрани от Петко Р. Славейков
Автор: trakietsadobri Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1849 Коментари: 4 Гласове:
6

Последна промяна: 05.10.2018 09:24

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Български притчи или пословици и характерни думи
...
  Ако заляга, ще му приляга.
  Аз пия, тебе хваща (виното).
  Аз да ти казвам, ти да не вярваш.
  Аз го карам на чаиря, а то бяга по баиря.
  Ако би имала баба мустаци, не би прела шестаци.
  Аз Бога мъчно вярвам, та че дявола ли ше ти вярвам?
  Ако гори на комшия ти къщата, тичай да гасиш твоята. 
  Ако врачка познаваше, за себе си би познала (да намери имане).
  Ако влезе прав, не излиза здрав. - Върху тъмниците и затворите в Турско и общо върху правосъдието им.
...

Български притчи
(История на събирането им и автобиография на Петко Р. Славейков)
image

   [...]
   Това беше първото ми влязване в затвор. Цяла нощ стоях прав или бях принуден да ходя от стена до стена в тясната стая. Пепелта и студът не ми даваха да седна, а бълхите и кокошите гадове кръстосваха ме на вси четири страни, та ме измъчваха до душа, като че нарочно искаха да направят услуга с това на тираните ми Костакя и Неофита. Идеше ми на полуда, но и в това си утеснение често пак се сещах за думите на дяда Коля: „Да би мирно седяло, не би чудо видяло.“ Тези думи за пръв път ги чувах, та ми и направиха наистина дълбоко впечатление. Аз усещах, че те бяха за мене едно погълчаване или едно поучаване, но да са думи книжовни, не бяха, а пък и прости не ми се виждаха: тъй щото, при всичкото ми несгодно положение, този нечакан урок ме занимаваше. Аз преговарях тия думи, за да ги запомня и да отблъсна някак другите безобразни мисли, които наваляха на мене.
   [...]
   Два-три месеца подир гореказаното събитие аз минувах край Габровския хан. Дядо Начо беше отворил сергията си и аз се спрях там, та разгледвах разните му билки, бурени и корени.
   - Какво искаш, момче? - ме попита дядо Начо.
   - Нищо, гледам - му рекох аз.
   - Какво гледаш? - попита пак той.
   Аз се намерих в затруднение какво да му отговоря и безцелно някак, даже и безсъзнателно, от немай какво да кажа, продумах почти по детски: „Гледам те хубавец ли си.“ „Амчи не съм ли, я? - каза дядо Начо. - Я виж!“ - и взе да глади с две ръце провесилата си голяма и прилична брада и да указва на главата си, като казваше: „Брада царска, глава воденчарска“, а комшият му на сергията, Хаджи Тумтум някой си прекоросван, прибави на подбив: „Хубавец като стамбулец.“
   [...]
   Тези два случая бяха първата ми среща и съзнателно запознаване с народната мъдрост: те възродиха в мене първото желание да записвам, кога чуя такива думи, за да си ги имам; но аз не знаях в това време имат ли те особно някакво название и как се наричат у нас. Сам аз си ги нарекох избрани думи или изречения, така и следвах да си ги записвам ту под едното, ту под другото наименование. Тогава, още на 1844 г., аз се услових за учител в ближното на Търново село Килифарево и до пролетта бях вече записал около 4050 таквиз изречения. Година още подир туй, що живях като учител в Килифарево, бях събрал около 200 други все таквизи избрани думи.
   [...]
   Доде да събера учениците си и да започнем пак изново, минаха се почти две недели; но не бях още сключил тия две недели, когато Ферат бей, заповедникът на Бяла, по наущение, както нямам съмнение, от Костакя, праща една вечер, примрак, та ме хващат в смирената ми сламена стая и с букаги на краката мене и едного арбанасченина, жител в Бяла, с когото седяхме, та приказвахме, по един крак в букагите, отведоха ни, та ни запряха в тъмницата. На сутринта един от селените, приятел на Ферат бея и баща на едного от учениците ми, с приканването и на други още селени, дойде да ни моли и измоли ни наистина, та ни пуснаха и от затвора като излязохме, той ме заведе на къщата си, нагости ме и тогава чак ми каза, че заповедта на бея била да не замръкнувам вечерта в Бяла.
   Ти да си, читателю, покоряваш ли се или не? Аз, хеле се покорих. Още през деня, без пара, без пул, с една платнена торбичка на рамо – в която нямаше освен малко селски хляб и сол, две глави червен лук, две гръцки книжки за прочитане и един тетрад със записки на избраните ми думи – потеглих за Пиперково и Караманово.
   [...]
   Дядо Драган го посрещна, с „добре дошел, даскале“ и седна пак на голата земя до дивния ми пюшкюн, който тоже се обади, като изпращя, кога рекох да се поотместя, за да сторя място на госта, но той, даскалът, приклекна на прага у входа на кръчмата, а старецът подкачи пак прекъснатия за малко разказ.
   Когато вече свърши дядо Драган, даскалът, който беше не друг освен попския син, се вмеси в разговора. Ние се здрависахме, поразпитахме се за живо-здраво, опознахме се като еснафдаши и се разприказвахме за това, за онова по занаята си. Аз имах случай да блесна с моята начитаност в черковните книги и не се свенях да показвам доколко съм вещ в даскаллъка, като не забравях тук-там в разговора си да втиквам по някоя от „избраните си думи“…
   [...] 
   Още сутринта в пътуването си от Пиперково за Свищов на две места сядах да си почивам и да се опитвам в писателския занаят, ако е занаят това, дето да драще човек каквото му скивне и да записва каквото му се ревне и което му нему харесва, ама било то нещо като „не вряло, ни кипяло“.
   [...]
   Чорбаджията, не му помня сега името, от очи за роднините ми, стори да ме попита колко бих им зел да остана за тази зима (идущата) да им уча децата. „Хиляда гроша, рекох аз, за една година и да ме хранят…“ „Че много искаш ти“ – казва той. – „Ний за цялу ляту — прибави друг един от чорбаджийските мекерета – плащами на гуйдарю да ни пасе гуедата и па ни му давами повик от двестя грошое, ем дя-й то да си гуйдар, а дя-й да си даскал: гуйдарю цел ден оди да се пиче пу слънциту, тича подир гуедта, дъждо гу иди поняуга, а ти жа седиш у килията на сянка, няма дъжд, няма вятър…“ „Колко жа ни земиш ти нам за зимъс, а то лятус куго жа учиш?“ – повтори чорбаджията. Аз бях готов да пристана колкото ми дадат, но хитрият Московец се намеси и каза: „Трябва да се каже на владиката, да се спраши да видим како он жа каже.“ Тези думи пресякоха у мене всяка надежда за оставане в Михалци. На втория ден аз се опростих с роднините си и се завърнах в Търново нещо подир шест месеца скитане.
    Това достопаметно за мене лято по случките и патимите ми от Неофитовото и Костакевото преследване беше още повече паметно по събирането и записването на „избраните ми думи“, които аз бях прекръстил вече „достопаметни изречения“.
   [...]
   И тъй, когато се завърнах в Търново, сбирката ми състоеше от 500 и няколко български „стари думи“ и около сто турски.
   [...]
   Разумява се, че не ми беше тъй лесно да се заловя на бащиния си занаят, но отнемай-къде принудих се на това.
   [...]
   Аз мислях и вярвах, че даскаллъкът се отърва от мене, и със сърце следувах казанджилъка, както ме бе съветувал от Долна махала дядо Григор Табака, но все не се оставях от мисълта, кога ми прилегне, да отворя работа на Неофита и Костакя. Наистина, че връстниците ми се смееха, като ме гледаха казанджия. Така също ми се присмиваше и даскал Пеню Давидов, който си позволи, даже един ден, когато ме срещна с бъкела за вода, да ме пита защо не съм си окачил и сахатя на гърди. Ний се понаядахме с даскал Пеня и аз все му казвах да напусне училището, че да се сподоби Търновото с по-добър учител, а той ми подгатваше някои слободии от миналия ми даскалски живот. Само даскал Никола Златарски се отнасяше по-човешки с мене, не вярваше, че ще остана вечно казанджия, и даваше ми каквито книги имаше за прочит.
   [...]
   Първите мои съчинения на простонародния наш език аз подкачих в Ловеч. Тук аз не само че се залових пак да събирам любимите си „стари думи“, да записвам песни, приказки, предания и други подобни материали, но възбуди се у мене и страст да съчинявам стихове и да кроя поеми.
   [...]
   Като се видях с малко пари в джоба си, нещо твърде необикновено с мене, доде ми на ум, че ще мога с тях поне една година в странство да се уча; затова упътих се към Видин, с цел да мина в Сърбия или в Австрия да се уча. В пътя между Видин и Берковец, като минувахме рано една сутрина реката Цибра по дървен един разкиркетен мост, излезе насреща ни един бик, който подплаши конете, и ний с конете и талигата барабар цопнахме в реката. Догде станем, догде се видим кой жив, кой здрав, реката, доста силна, беше подкарала моите дисаги с всичките ми ръкописи. Дисагите ги стигнахме, но единът дисаг беше вече се изсипал и половин от ръкописите ми се изгубиха.
   [...]
   Тук друго, по-голямо нещастие ме постигна. Като излязвах на сухо от каика, дъската, която съединяваше каика със скелята, се гиврътна и аз с дисагите си на рамо потънах в дълбините на Дунав. Аз знаях да плувам изкусно и в един миг изскочих отгоре на водата и излязох на сухо. Не същата участ имаха дисагите ми, в които носех всичко, що имах ценно. Още с падането ми те се изкачиха от рамото ми и бяха понесени и отнесени невъзвратно от реката. Тогава аз бях благодарен, че отървах живота си. Нали останах жив, казвах на себе си, ръкописите си лесно ще възстановя. И наистина аз останах жив, но по-голямата част от тия ръкописи, именно ония, които най-много ценях, аз никога не можих да възстановя. И тъй песни, приказки, стихотворения, Самуилка, в това число и втори път записаните и събрани няколко хиляди пословици погинаха във водите на Дунав. Това е второто нещастие, което се случи с тях, но не е и последното.
   [...]
   През 1852 г. доде из Габрово известният даскал Цвятко[12], който имаше сношение с одески някои българи. Понеже бил чувал, че съм събирал песни и пословици, той ме помоли да му дам сбирката си, да я проводи да бъде печатана в Русия. Казах му, че всичко записано съм изгубил, но че като е за такава работа, ще почна пак изново. И наистина аз сполучих в кратко време да запиша 600 пословици и около 100 песни, които изпроводих на даскала Цвятко, който ги проводи от своя страна в Одеса. Там пословиците били печатани от Имперската академия на науките в отделна книжка, но за това нещо аз доскоро сам не знаях. Случайно тая година в Народната библиотека намерих един екземпляр от тия пословици, напечатани на 24 страници, на осмини, под заглавие „Български пословици“, без никакъв предговор и без означение кой събирал тия пословици и как са печатани. Какво е станало със 100-тях ми песни, които едновременно бях проводил, не зная и сега[13]. Предполагам, че непременно са били показани поне на Раковски, защото в съчинението му „О Асене Первому“ и „Български старини“ срещнах буквално някои от тия мои проведени песни. Една част от същите песни се срещат и у сбирката на Dozon’а[14]. Сам Dozon казва в предисловието си, че нему са били доставени 128 мои песни, от които печатал само 34[15], без да обажда нещо как и от кого ги е доставил[16].
   [...]
   През 1874 г. януари м., екзархията, подплашена от католическата пропаганда в Македония, която беше сполучила да привлече и да употреби за оръдие отца Нила, ми предложи да отида да обиколя по-главните градове на тая страна, да помиря партиите и да съдействам да се закрепят колебающите се в православието. Македония беше единственият кът на нашето общо отечество, с който не бях запознат, тъй що, ако и мисията, която ми се възлагаше, да беше не само трудна, деликатна, но и свързана с риск и опасност за мене...
   [...]
   В Цариград, ако и по-голямата част на времето ми да беше занято с вестникарската и политическата ми деятелност, аз никога не пропущах случай да събирам и записвам всякакви материали, които трупах настрана, за да ги обработвам в по-охолно време. Такива материали, събрани в течение на тридесет години, въпреки разни нещастия, аз имах натрупани цели сандъци и ги прибрах със себе си в Стара Загора, гдето, освободен от всякакви други главоболии освен уроците си, аз посвещавах всичкото си свободно време изключително за нареждането и разработването им. Тия материали се състояха от народни песни, приказки, пословици, гатанки, обреди, богати записки за географическия и историческия словар на Балканския полуостров, материали за български речник, предания, разкази за събития след падането на Българското царство, за въстанията, за еничерите, за дахлиите и други подобни.
   [...]
   Един ден властите ме арестуваха, туриха в синджири, качиха на талига и откараха в Одрин, дето бях тикнат в затвора с толкова други съотечественици. Помислих си, че тоя път поне, 30-и или 40-и, не помня, не ще изляза жив из затвора и че ще свърша с бесилката. Но благодарение на опитността, която имах в сношенията си с турците, и благодарение, че не изгубих присъствието на ума си, аз се избавих по-скоро, отколкото можеше да се предполага.
   [...]
   "Но животът ми е в ръцете ви и от вас зависи. Ако сте разумен човек, за какъвто ви сматрям, сами ще додите до заключение, че не съм бунтовник; защото ако бих бил такъв, мене щяха да ме уловят в гората с пушка на рамо, а не да ме отделят от дома ми с перото в ръка. Ако ме пуснеш да си ида и да си гледам работата, аз даже не съм в състояние с нищо друго да те възнаградя, освен да ти проводя армаган един конски товар хубави загорски ябълки.“[27] Тия мои думи видимо направиха впечатление на истинтакчията. Той ми каза: „Виждам, че ти не си от ония хора, за какъвто са те пратили тука, и че си разбран човек, та ще видя какво мога да направя за тебе.“
   [...]
   Никое нещастие в живота ми не е бивало тъй пагубно и не е падало тъй тежко на мене, каквото това, което ми се случи в Стара Загора през 1877 г. Освободителната война, която трябваше да тури край на петвековно робство, ме завари в тоя град.
   [...]
   Като не додоха подкрепления, участта на града беше решена, и тая участ беше ужасна. През целия си живот съм си спомнял за нея с тъга на сърце и сълзи на очи. Аз направих всичко, което можах, да спомогна за удържането на града и в старанията си бях забравил и домашни, и всичките книжовни съкровища, които стояха натрупани вкъщи. Благодарение на някои свои, които в мое отсъствие се сетили, домашните се избавиха на последния час, без да могат да вземат със себе си друго освен онова, що са имали на гърба си. Син ми, най-малкият[29], си спомнил за големите тефтери, над които постоянно ме гледаше, че пишех, и които съдържаха материалите по географския словар и пословиците, и за да не би да се загубят, прибрал ги и уж ги скътал нейде на по-скришно място, разумява се напразно.
   Когато всичко около мене беше гръм и дим, врясък и писък, плач и рев, когато войските се дръпнаха от позициите си и почти всичко живо беше излязло из града, аз, един от последните, възседнал на кон, обърнах гръб и се отправих към дома си. По мене вече летяха турските куршуми и краищата на града, отгдето настъпваше неприятелят, издигаха големи пламъци във въздуха. Всяка минута бавене беше смърт. Като видях, че домашните и без мене излезли из къщи, без да се спра ни на миг, излязох из града, който остана в ръцете на турците да го горят, пленят и изколят. Къщата, в която живеех, стана жертва на пламъците, а заедно с нея погинаха и покъщнината ми, и богатата ми библиотека, и скъпоценните ми литературни сбирки и трудове, в това число и 15-тях хиляди пословици, които бях събрал от всичките краища на общото отечество.

   София, 1892 г.
   П. Р. Славейков 



Гласувай:
6



1. ard - :)
07.10.2018 12:28
Надявам се, не живееш мислено в по-миналия век :)
Тези неща на мен лично не са ми много интересни.

Хубав неделен ден ти желая!
цитирай
2. trakietsadobri - :) Аrd, явно имате чувство за хумор :)
07.10.2018 23:08
Защото "Български притчи или пословици и характерни думи" не са на ден, два или век, а на хилядолетия.

Дали вековете са интересни?!
Кой знае, за тъга или радост аз не знам.
Ако имам дни да доживея век, век и половина, и все още мога да пиша, обещавам да споделя повече впечатления. :)

Дали вековете и хилядолетията са важни?!
Казват, че пирамидите може би знаят отговорът на този въпрос, а явно и вие Ard.

Хубав неделена вечер ви желая,
а също и повече теми, които да са ви интересни, от тези които не са ви интересни, та да сте все така позитивна и усмихната. ;)
цитирай
3. ard - trakietsadobri :) и чувството за хумор
08.10.2018 21:29
Гледате философски на нещата, а дори и библейски в стремежа си към дълголетие :)
Лошо няма.

Вековете и хората гледам са едни и същи в същността си, само заобикалящият ни свят като материални удобства е различен.

Радвам се за Вас и позитивните Ви мисли,които споделяте в блога си.
цитирай
4. trakietsadobri - Ard, благодаря за пожеланията и добрите думи :)
08.10.2018 22:17
Явно по темата "векове и хора" имаме повече общи усещания отколкото различия. :)
цитирай
Търсене

Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031