Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
За този блог
Автор: trakietsadobri
Категория: Лични дневници
Прочетен: 815165
Постинги: 584
Коментари: 710
Гласове: 4141
Постинг
27.09.2018 14:43 - Из романa „Горе главата, Джийвс“ от П. Г. Удхаус
Автор: trakietsadobri Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1093 Коментари: 2 Гласове:
6

Последна промяна: 27.09.2018 15:42

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Първа глава
   Намазах със замах препечена филийка с конфитюр от портокалови корички и едва ли съм бил някога по-близо до желанието да затананикам „тра-ла-ла“, тъй като тази сутрин се чувствах в най-зряла форма. Господ, както веднъж чух Джийвс да твърди, си беше на небето и всичко беше наред със света въпреки чучулигите и охлювите, които неизвестно защо се навираха в картината[1].
   [...]

Осма глава
   [...]
   – Баща ми беше на дипломатическа служба и постоянно го местеха от страна в страна. Никога не се разделяше с часовника. Той го придружи непокътнат от Рим до Виена, от Виена до Париж, от Париж до Вашингтон, от Вашингтон до Лисабон. Човек би казал, че този часовник е вечен. Но не му било писано да издържи на върховното изпитание – среща с господин Устър, която се оказа непосилна за него. На господин Устър не му дошло наум… вярно, човек не може да мисли за всичко… че светлината се включва чрез натискане на един бутон, тъй че…
   Тук той млъкна не толкова, защото се беше изказал, а защото на този етап от разговора аз скочих върху големия скрин, отстоящ на шест-седем стъпки от мястото, където си бъбрехме. Може и да съм докоснал попътно земята, но не повече от веднъж, и то крайно неохотно. Котка върху горещи тухли не би припнала с по-голяма пъргавина.
    Мотивите ми за тази постъпка имаха солидна подплата. Към края на по-късните стадии от коментарите относно часовника аз постепенно осъзнах присъствието на интересен звук, сякаш някой наблизо си правеше гаргара. Като се поогледах наоколо, се улових, че се взирам право в очите на песа Бартоломю. В тях недвусмислено се четеше кръвопийската напрегнатост, характерна за тази порода добитък. Тези териери, може би заради рунтавите им вежди, имат склонността да гледат така, сякаш се намират на амвона на някоя фанатично стриктна шотландска секта, а ти си енориаш с неблагоуханна репутация, изтъпанчил се на първия ред.
    Не че разглеждах очите му много дълго, защото вниманието ми тутакси се отплесна към неговите зъби. Бартоломю бе горд собственик на великолепен комплект, който бе оголил злонамерено, и за секунда през съзнанието ми премина всичко, което бях чувал за склонността му първо да хапе, а после да задава въпроси. Затова и направих спасителния скок. Устърови са сърцат народ, но мразят ненужния риск.
   Татко Басет беше явно озадачен от поведението ми и чак когато и неговият поглед кацна връз Бартоломю, той заряза първоначалната си теория, че Бъртрам е превъртял от напрежението и няма да е зле час по-скоро да се консултира с добър специалист. Изгледа студено Бартоломю и му се сопна със стържеш глас, сякаш кучето бе изправено пред него в полицейския му съд.
   – Махай се, ако обичаш! Долу! Я марш оттук!
   Можех да го предупредя, че не се говори с шотландски териер с такъв тон, защото, с изключение на доберманите, няма друга по-докачлива порода.
   – Наистина, племенницата ми най-възмутително позволява на това животно да броди свободно из…
   Предполагам, че щеше да каже „къщата“, но думата остана неизречена. Моментът плачеше за бързо действие, а не за речи. Гъргорещият звук се засили и Бартоломю напрегна мускули, готов за скок. И татко Басет с неподозирана пъргавина разпери гълъбови криле и кацна до мен върху скрина. Дали подобри моето време, не мога да кажа, но на ваше място бих заложил на него.
   – Това е непоносимо! - изсумтя той, когато аз учтиво се отместих, за да му сторя място.    В състояние бях да погледна на така създалото се положение от негова гледна точка. Сега, в заника на живота си, когато бе натрупал пари безчет, единственото, което искаше от живота, бе да се намира възможно най-далеч от Бъртрам Устър, а ето ги тук буза до буза върху един възнеудобен скрин. Известна сприхавост бе неизбежна.
   – Кофти работа – съгласих се аз. - Поведението на това животно плаче за една хубава критика.
   – То направо е откачило! Познава ме отлично. Вижда ме всеки ден.
   – Хм - казах аз и бръкнах в слабото място на аргументацията му, - едва ли ви е виждало в този халат.
   Бях прекалено прям. Той веднага ми даде да разбера, че се е докачил.
   – Какво му е на халата ми? - разпалено поиска да узнае.
   – Малко е ярък, не мислиш ли?
   – Не, не мисля.
   – Едно темпераментно куче обаче едва ли споделя това мнение.
   [...]

Петнадесета глава
   [...]
   Не знам дали някога сте се опитвали да откъснете снежен хималайски леопард от неговата жертва. Сигурно не, тъй като малко хора се мотаят по онези места, но ако сте го правили, щяхте спокойно да се обзаложите, че животното силно ще се засегне. Същото стана със Споуд. Раздразнен от недопустимата намеса в неговите лични дела и намерения, той халоса Смрадльо по носа и всички съмнения, терзали до този момент Божия служител, се стопиха яко дим.
   Ако нещо е в състояние да накара човека да забрави свещеническия си сан, то е едно добре прицелено фрасване по мутрата. Докато само преди миг Смрадльо се кахъреше единствено какво ще каже ръкоположеното му началство, сега, ако правилно четях мислите му, той си рече: „По дяволите всички миропомазани“ или, както може би се изразяват куратите: „Я да си четат библиите!“
   Зрелището беше от класа и чак сега разбрах какво се има предвид под Воините на Христа. За мое голямо огорчение обаче насладата ми не продължи дълго. Споуд беше изпълнен с воля за победа, но Смрадльо владееше изкуството. Не случайно бе прибавил боксьорска награда към футболната в любимата Алма Матер. Последва кратка схватка и изведнъж Споуд се оказа проснат на земята с вида на труп, престоял няколко денонощия във водата. Лявото му око видимо се подуваше и реферът можеше да брои до сто над него, без да предизвика реакция.
   Стифи с лаконично „Браво, момчето ми!“ отведе Смрадльо настрана, за да му почисти носа, а аз връчих очилата на Гъси. Той стоеше и си играеше разсеяно с тях като в транс, така че направих едно предложение, което смятах, че е в негов интерес.
   – Не че искам да ти се налагам, Гъси, но няма ли да е по-мъдро да се изнесеш, преди Споуд да е дошъл на себе си? Доколкото го познавам, той спада към онези, дето се събуждат криви и стават с левия крак.
   [...]
   – Ти бедно, сладко агънце-багънце! - каза Емералд на Гъси, не на мен. - Само да ми падне онзи в ръчичките! Ще му дам да се разбере!
   И по закона на съвпаденията желанието й се сбъдна. Вниманието ми бе привлечено от гръм и трясък, сякаш стадо хипопотами напредваше през тръстиките на речния бряг и кого да видя? Споуд, носещ се като океанска вълна след силен земетръс с очевидното намерение да поднови час по-скоро научните си изследвания върху цвета на Гъсевите вътрешности, които намесата на Смрадльо го принуди да остави в папката с недовършената работа. Излязох прав в предвиждането си, че тази напаст, макар и съборена на земята, ще се надигне отново.
   Открих несъмнена прилика между поведението на новодошлия и това на асирийците, които, както знаем от близки до тях източници, са се нахвърляли като вълци връз овчите стада с бляскавите си от пурпур и злато кохорти. Споуд можеше спокойно да се появи в техния лагер и те щяха да му постелят червен килим, защото незабавно биха го разпознали като тяхно момче.
   Обаче асирийците го превъзхождаха с това, че нямаше да заварят в кошарата млада жена с майчински уклон, яки китки и огромна купа в ръце. Въпросната купа изглеждаше направена от дебел порцелан и когато Споуд сграбчи Гъси и се зае да го тресе както той си знаеше, легенът се стовари върху тила му с нещо, което някои наричат глух, а други отвратителен тътен. Купата се строши на парчета, но междувременно мисията й беше изпълнена. Споуд, чиито съпротивителни сили явно бяха с подкосени колене след неотдавнашната среща с преподобния Х. П. Пинкър рухна сред зеленчука с, като никога, миролюбив вид. Спомням си как си помислих тогава, че днес явно не е неговия щастлив ден и че е голяма грешка да си трън в човешки образ по рождение, защото рано или късно възмездието те настига. Както съм чувал Джийвс да каза неведнъж, Божиите мелници може да мелят бавно, но затова пък в крайна сметка го докарват много ситно[2].

Двадесет и четвърта глава
   [...]
   Умът ми обаче беше зает с по-дълбоки мисли. Бях склонен към размисъл.
   – Знаеш ли, Джийвс – казах, - човек се учи, докато е жив.
   – Моля, сър?
   – Този епизод имаше върху мен крайно образователно въздействие. Получих урок. Сега виждам каква грешка прави човек, когато определя някой като непрокопсаник само защото този някой обикновено се държи като проклет непрокопсаник. Ала поглеждаш по-внимателно, и откриваш човечност в най-невероятните места.
   – Нима, сър?
   – Вземи този сър Басет. В своята невъздържаност и незадълбоченост винаги съм го описвал като изчадие адово без нито една смекчаваща вината черта. Ала какво откривам? Той притежавал и зачатъци от човещина. След като спипа Бърти натясно, той не побърза да го разкъса на съставните му части, както би могло да се очаква, а омилостивява правосъдието, отказвайки да поддържа обвинението си. Доста ме трогна откритието, че под онази втрисаща външност се гуши златно сърце. Защо гледаш като препарирана жаба, Джийвс? Не си ли съгласен с мен?
   – Не напълно, сър, когато приписвате снизходителността на сър Уоткин единствено на сърдечна доброта. Беше упражнено влияние.
   – Не загрявам, Джийвс.
   – Поставих освобождаването ви като условие, сър.
   Неспособността ми да го проумея се засили. Струваше ми се, че говори през части от тялото, които не са пряко предназначени за целта. Това е последното нещо, което желаете от личен камериер.
   – Условие за какво?
   – За постъпването ми на работа при него, сър. Трябва да спомена, че по време на посещението ми в Бринкли Корт сър Уоткин много любезно изрази задоволство от начина, по който изпълнявам своите задължения на иконом и ми направи предложение да напусна работата при вас и да започна при него. Аз приех това предложение при условие, че ще бъдете освободен от заключение.
   [...]
   – Ти ме напускаш? – ахнах аз, усъмнил се в слуховите си възприятия.
Ъгълчето на устата му потрепна. Сякаш имаше намерение да се усмихне, но, разбира се, премисли и не го направи.
   – Само временно, сър.
   – Временно?
   – Струва ми се повече от вероятно приблизително след седмица между сър Уоткин и мен да възникнат разногласия, принуждаващи ме да си подам оставката. В такъв случай, ако не сте се сдобили все още с нов камериер, ще бъда щастлив да се завърна на работа при вас.
   Проумях. Този номер можеше да оглави списъка от номера, които съм го виждал майсторски да привежда в действие. С уголемения си от редовна консумация на риба мозък, той бе видял изхода и бе открил решението, приемливо за всички враждуващи страни. Пред очите ми се проясни и месарницата, хлебарницата, бакалията и кръчмата с разрешително за продажба на тютюн, бира и алкохол си възстановиха статуквото.
   Усетих приливна вълна на силни чувства.
   – Джийвс – казах и гласът ми трепереше, но какво от това? Все пак и ние Устърови сме хора. – Ти нямаш равен на себе си. Други заобикалят нашия въпрос, но не и ти, както е казал онзи[3]. Ще ми се да мога да ти се отплатя с нещо.
   Той се изкашля с овчата си кашлица.
   – Действително съществува услуга, която е във вашите възможности, сър.
   – Назови я, Джийвс. Искай половината ми царство.
   – Дали не бихте се отказали от тиролската си шапка, сър?
   Трябваше да го предвидя. Онази кашлица би трябвало да ме предупреди. Но ударът бе непредвиден и поради това мощен. Признавам дори, че залитнах.
   – Би ли стигнал толкова далеч? – прошепнах аз, дъвчейки долната си устна.
   – Това беше само едно предложение, сър.
   Аз свалих шапката и й се полюбувах за последно. Утринните лъчи играеха върху нея и тя никога не бе изглеждала толкова лазурносиня, а перото й тъй нежнорозово.
   – Предполагам, знаеш, че ми късаш сърцето?
   – Съжалявам, сър.
   Въздъхнах. Но, както казах, Устърови умеят да се преборват с всеки удар на жестоката Съдба.
   – Много добре, Джийвс. Така да бъде.
   Връчих му шапката. Това ме накара да се почувствам като баща, който неохотно изхвърля детето си от шейната, за да отклони вниманието на преследващата го глутница вълци, както постоянно става в Русия през зимата, но какво да правиш?
   – Нали не възнамеряваш да я изгориш, Джийвс?
   – Не, сър. Ще я подаря на господин Бътърфийлд. Той е на мнение, че ще допринесе за каузата му.
   – Каква кауза?
   – Господин Бътърфийлд ухажва една вдовица от селото, сър.
   Това ме изненада.
    – Но той е чукнал поне сто и четири години!
    – Господин Бътърфийлд действително е напреднал в годините, сър, но независимо от това…
   – Има още живот в старото куче?
   – Точно така, сър.
Сърцето ми се разтопи. Спрях да мисля само за себе си. Току-що ми хрумна, че при дадените обстоятелства няма да приключа гостуването си с бакшиш на Бътърфийлд. Шапката щеше да запълни този пропуск.
– Много добре, Джийвс, дай му я и нека небесата ускорят неговото ухажване. Можеш да му го предадеш от мен.
– Ще го сторя, сър. Благодаря ви много, сър.
– Няма защо, Джийвс.

Бележки
[1] Въпросният цитат от поемата „Минава Пипа“ на английския поет Робърт Браунинг гласи:
     Годината е в пролет,
     денят е в утро,
     утрото е в седем,
     хълмът е росен,

     чучулигата е на клона,
     охлювът е на тръна,
     Господ е на небето,
     всичко е наред със света!


[2] Думите (Gettes Muehlen mahlen langsam, mahlen aber trefflich klein) са на немския поет Фридрих фон Логау (J 604–1655).

[3] Думите са на английския поет Матю Арнълд (1822-1888) от поемата му „Шекспир“.

................................
Патилата и радостите на Джийвс и „Бъртрам Устър приятели и съперници“ са неповторими.
А може би само така ми се струва, кой знае?! „Горе главата, Джийвс“ е роман без претенции, който не задава въпроси и не дава отговори, а разказва в първо число...

„Горе главата, Джийвс“ - каквото и да дойде...
...само моя грешка е, че така рядко чета творбите П. Г. Удхаус.



Гласувай:
6



1. wonder - Когато изчетох целия Удхаус, имаше ...
30.09.2018 07:35
Когато изчетох целия Удхаус, имаше дни, в които някое негово остроумие засядаше в мен и се смеех с часове. ;)))))
цитирай
2. trakietsadobri - :)
30.09.2018 09:06
Който се смее, дълго живее и има повече време за четене. :)
цитирай
Търсене

Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031