Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
За този блог
Автор: trakietsadobri
Категория: Лични дневници
Прочетен: 75933
Постинги: 210
Коментари: 414
Гласове: 1143
Постинг
05.07 12:58 - Из романа Гибелта на „Аякс“ от Павел Вежинов
Автор: trakietsadobri Категория: Лични дневници   
Прочетен: 73 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 05.07 13:12


ПЪРВА ЧАСТ
1

[...]
И все пак за мое учудване Сеймур се обади пръв, макар и тихичко и неохотно. Не беше в негов стил да започва пръв някакъв разговор.
- Чувал съм от моя дядо, че когато лястовиците летят ниско, ще вали дъжд…
- Няма такава опасност – отвърнах аз.
Той замълча, не откъсваше поглед от езерото. По синия грунд на небето наистина не се мяркаше никакво облаче.
[...]

2
„Аякс!“…
Още не съм бил роден, когато започнал строежът на тоя изключителен звезден кораб. Наистина и преди е имало звездолети със субсветлинна скорост, но все пак техният район на действие е бил доста ограничен.
[...]

5
[...]
В края на краищата стигнахме да известен компромис с моя настойник. Съгласихме се да намаля филмите до два седмично, пък той ще ми носи в замяна на това и някои научнофантастични книги.
[...]
Професор Потоцки се занимаваше с мен индивидуално, макар че имаше и други студенти. Чувствувах, че това му прави удоволствие. Беше много деликатен човек, с такава изящна външност, сякаш бе взет направо от някаква старинна миниатюра. Но на моите най-парливи въпроси той отговаряше лаконично.
- Не бързайте!… Ще стигнем и до това!…
Беше единственият човек на „Аякс“, които ми говореше на „вие“. Всички други все още ме третираха малко нещо като момче.
[...]

ВТОРА ЧАСТ
1
Приближавахме нашата цел. Оставаха ни само няколко месеца и огромният „Аякс“ щеше да увисне в пустошта като далечен спътник на Регина. Най-сетне щяхме да узнаем имало ли е някакъв смисъл това безкрайно пътуване. Щяхме да разберем има ли там жив свят, има ли хора. Ние бяхме просто жадни да срещнем човешки същества, та макар и от праисторическата ера. Толкова непоносима бе станала за нас мисълта, че може би сме единствените скитници в достъпния и недостъпния космос.
[...]

4
[...]
Най-сетне ни видяха. Танцът изведнъж спря, те се обърнаха към нас. Не забелязах да са особено смаяни, а още по-малко уплашени. Просто стояха и ни гледаха – безмълвни и сериозни. На ръст изглеждаха малко по-дребни от нас, кръглите им лица бяха тебеширенобели. Тъмните им, също така малко кръгли очи ни гледаха съвсем спокойно и разумно. Въпреки своите примитивни копия, въпреки дивашкия танц, никак не приличаха на диваци. По-скоро ми напомняха на малко тъжни и печални клоуни.

Като приближихме на десетина метра от тях, Кастело спря. Спрях и аз на две крачки зад него. Най-сетне от общата тълпа излезе един от тях – по-висок, по-сух, навярно по-възрастен. Тогава Кастело се поклони дълбоко – до пояс. Сякаш по команда цялата им група се поклони до пояс и както ми се стори – доста по-грациозно и изящно. Кастело сложи дясната ръка на сърцето си. И те сложиха дясната ръка на сърцето си. Колкото и сериозно да бе положението ни, колкото и решително за нашето бъдеще, в тоя момент се чувствувах като неопитен статист в церемониална пиеса. Тогава Кастело посочи с пръст гърдите си и каза високо и ясно:
- Кастело!
Същото движение направи и техният главатар и каза с нескрито достойнство:
- Токо!…
Просто и хубаво име – какво повече! Тогава Токо хвърли копието на земята и тръгна напред. Усетих, че Кастело се поколеба за миг, но също хвърли бластера си. Когато Токо приближи съвсем, за пръв път Кастело направи нещо неуместно – подаде му ръка. Токо учудено погледна празната му ръка, имах чувството, че се обиди. После хвана с две ръце раменете на Кастело и допря бузата си до неговата.
[...]

ТРЕТА ЧАСТ
1
Очите им наистина бяха продълговати и жълти, кожата златиста, тъмните коси падаха свободно на раменете им. По-късно научих, че при раждане косите им са нежносини, потъмняват постепенно, докато при зряла възраст стават съвсем черни. Колкото и да се взирах в лицата им, не открих в техните черти никакви следи от суровост или жестокост. Бяха спокойни и благородни лица и наистина оставяха впечатление на дълбока замисленост и печал.
[...]

7
[...]
Скоро кацнахме, и то съвсем близо до брега. Ли дълго време стоя с лице към безбрежната водна шир. Навярно в тия мигове е била повече удивена, отколкото очарована. А морето наистина беше прекрасно в тоя ден – спокойно, тихо, величествено. Цветовете му неуловимо преливаха в нежните гами на синьото, а имаше и ивици, които по цвят бяха съвсем еднакви с косите на Ли. Дори аз, който го бях виждал неведнъж, сега го гледах едва ли не прехласнат. То дишаше едва забележимо, без вълни, плискането в ледения бряг едва стигаше до слуха ни. Колко неспокойни и силни бяха нашите земни океани и все пак колко познати и близки. Тая нежна водна шир таеше в себе си неизмерима гибел.
Лицето на Ли постепенно омекна, сега очите й бяха просто очаровани и щастливи.
- Колко е хубаво! - възкликна тя.

И изведнъж затича край брега. Само за миг зърнах учуденото и почти възмутено лице на Фини. Според техните нрави, такъв изблик на чувства бе най-малкото неприличен. Ли тичаше леко, сякаш едва докосваше ледената повърхност. Малко обезпокоен, тръгнах след нея. Местата не бяха съвсем безопасни, ненапразно държех подръка оръжието си. Великият Зу се въртеше обикновено в такива спокойни и тихи заливчета.
[...]
image

.....................................
Романът Гибелта на „Аякс“ е малка книжка-приказка изпълнена с много мисли, въпроси и топлина.

Павел Вежинов умее да разказва приказки и мечти – търсещи, човечни и лично-различни.
Героите и действията в романа на много места изглеждат почти по детски наивни. Aла точно тази чистота, любознателност, естественост даряват на читателя топло и нежно усещане, за неизчерпаема жизненост и градивна, възраждаща се човечност.



Гласувай:
3
0



Няма коментари
Търсене

Календар
«  Септември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930