Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
За този блог
Автор: trakietsadobri
Категория: Лични дневници
Прочетен: 22872
Постинги: 88
Коментари: 109
Гласове: 415
Постинг
14.07 13:24 - Цитати от български творци. Искри, първа част
Автор: trakietsadobri Категория: Лични дневници   
Прочетен: 63 Коментари: 0 Гласове:
7

Последна промяна: 14.07 13:24


~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~

... Прехвърлях законите на химията в човешките взаимоотношения. Правех изводи от вида: „Живият човек е като йон, той не е завършен като атома. Все нещо не му достига или му е в повече. Затуй е активен – търси, което му липсва, или къде да дене това, което му е в повече.”
----- Из разказа „Питонът” от Дончо Цончев

Не си спомням да сме правили нещо – ние, цивилизованите човеци,
- освен да увеличаваме силата и властта си. ... Може би веднъж в живота си направих за около двайсет минути нещо друго.
- Какво?
- Нещо, от което нямах и никога нямаше да имам полза. Бях се заплеснал по ботаниката и веднъж присадих едно дръвче в гората. Занесох си инструментите, мехлемите, поработих двайсетина минути.
- И какво стана?
- После отидох да вида, цяла година по-късно. Калемите ми бяха израснали повече от метър. Дивото дръвче беше станало питомно и на следващата година щеше да се обсипе с прекрасни плодове.
----- Из романа „Прогнозата” от Дончо Цончев

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ 

„Когато човек гледаше старейшината (дядо Горазд), съвсем не можеше да си помисли, че старостта е нещо лошо и по-добре да не дохожда, а на против, помисляше колко хубаво нещо е старостта ...
...
всичко голямо и хубаво в природата – висока планина, пълноводна река или могъщо дърво, тоя старец не можеше да бъде описан. Малко бяха вече такива хора из българските земи ... Като самотни дъбове, които стърчат тук-там сред изсечените дъбове на гората, се издигаха те. И може би защото ги нямаше вече братята дървета, да ги подкрепят с плещи отстрани , а трябваше сами да се борят с бурите, такива дъбове израстваха огромни, непоклатими, сплели корените си с коренищата на изсечената гора.
Отиваха си те, защото си отиваха родовете, които ги бяха създали и откърмили.”
----- Из романа „Сказание за времето на Самуила” от Антон Дончев

Това бяха Свети-Климентовите дъбове, тъй ги наричаха всички ... Светиня му повикал един от монасите , които се грижели за градините и му рекъл: „Брате погледни тези голи пътеки до Божиите храмове. Трябва край тях да посадим дървета.”Монахът му рекъл: Светиня ти, мога да посадя липи и тополи и след десетина години ще има и листа и сянка. Може да дочакаме и гнезда, и птича песен. Но и липата, и тополата са женски дървета, прости ми, Господи, и за нищо не стават, ни за пръте за къща, ни за греда на мост.” Светиня му попитал: „Тогава?” Монахът рекъл: „Дъбове. Трябва да посадим жълъди. Само че дъбовете растат петдесет, сто години. Като гледам твоята бяла брада и моето голо теме, нито ти, нито аз ще минем под сянката на тези дъбове.” Свети Климент повелил: „Още днес посадете дъбовете.”
...
„Водата е жива. Не само е жива, тя живее във всичко живо. Тя е твоята кръв, тя е сокът на липата. Тя е Струма и Дунав. Тя е дъждът в небесата и в морето над небесата. Но тя е и в камъните, и в пясъка. Ти си мислиш, че е приказка, когато бабите говорят за великан, който стискал камъка и от него протекла вода. На водите Бог е дал силата и дълга да свързва всичко живо.
... Роксана още ми каза:
- Водата помни всичко. И доброто, и лошото. Водата е като чист пергамент, на който можеш да напишеш псалом за възхвала на Бога, но можеш да напишеш и заклинание за викане на демони. Пергамента можеш да изтриеш или да изчегърташ, а водата е безсмъртна. Тя може да се превърне в лед и хилядолетия да лежи под земята или по върховете на планините, в мрак или светлина. И да помни всичко.”
----- Из „Трите живота на Кракра”, дял I-ви – от Антон Дончев

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ 

Така се роди Александър Луков, а предполагам и вие. Както едно хвърляне преминава в следващото.
...
Майка му предусещаше щастието и беше толкова сигурна в него, колкото е възможно само във въображението. Още преди раждането тя до такава степен се потопи в представата за разкошния живот (Нужно ли е да обяснявам? Гърне пълно със здраве и жълтици, професия да речем адвокат или лекар, дотук нищо изненадващо), който очаква детето й, щото съседките се развикаха и завайкаха, че съвсем е забравила своята задача: първо да роди Александър.
...
Свещеникът дъхна към Алекс, върху уста му, върху челото, върху гърдите.
Прогони от него всеки зъл и нечестив дух, който се промъкнал и загнездил в сърцето му ... Бай Дан се намеси, прогони от него глупостта и невежеството, които други ще му насаждат ...
...
Амин.
...
Отричаш ли се от Сатаната и всички негови дела ...
...
- Отрекох се. – И промърмори: - И от всички князе на тоя свят, от техните слуги, от тяхната служба и техния блясък.
Отец Николай попита втори път.
- Отрекох се.
Трети път.
- Отрекох се.
----- За романа “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” – от Илия Троянов

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ 

Завоевателят
Ето как пропъдили габъра от буковата гора.
...
Рекъл царот на буките: „Абе кой ще се наеме да заптиса насреща оня камънак, да не ми блести в очите?”
Обадил се правият бук: „Не могу. Стръмно е!”
Обадил се дебелият бук: „Плитко е!”
„И аз не се наемам – рекъл белокорестият, - жега е!”
Тогава се изтъпанчило бучето, мъничкото, и рекло на царот: „Я, че идем. Бори ми се и че идем да се преборим с камъчето, с жегата и стръмното.” И тръгнало. Тогава едрите буки го проклели: „Да идеш и да се не върнеш, дето ни осрамоти пред царо наш!”
Тъй и станало. Отишло бучето и се не върнало ... Там останало и го нарекли „габър”.
...
Ако не е той – свинакът, обезлесените скалисти склонове на Стара планина, средна гора и Родопа щяха да бъдат пустини. Ако не е той да проправя пътя на гората към високите места, височините щяха да си останат недостижими.
Букът ако трябва да ги сравняваме – е само една греда, а габърът – душа.

Душа за душа
...
Нашият разговор започна за годините. Казах му, че никак не му личи да носи седемдесет и две години на гърба.
- Защото още ги нося в ръка. Седнат ли ми на гърба – отиде! Ама налитат! – добави той вече сериозно. – До шейсет теглих колата и не я усещах. Нанагорно беше, ама не я усещах, като да беше празна. Хайде, викам си, че като стигна равното, ще ми налекне. Пък то – няма равно, брате! Свърши нанагорното, нанадолнище започна – увес! Пък колата пълна с какво ли не: грижи, болки, патила ... Затъркаля се надолу – не мога да я удържа. Подпирам, ама и колата пълна, бие в петите, гони! И искаш да я спреш – не можеш, няма къде да отбиеш! Ще подпирам, дорде мога, сетне – в дупката и – край!
----- Из сборника разкази „Шумки от габър” на Николай Хайтов

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ 

ХУДОЖЕСТВЕНАТА АКАДЕМИЯ
Склонност към рисуване ще да съм проявявал още в ранно детство, защото и досега помня, че два пъти съм ял бой за това: един път от мама, загдето бях нашарил с въглен току-що белосаните стени на къщата ни, а вторият път от поп Никола, загдето с гвоздей бях надраскал върху черковния зид един кон.

… Реших, че художник ще ставам на всяка цена, зарязах всички други предмети в училище ... и на края на годината в свидетелството ги нанизах като червени пиперки дванадесет двойки и една тлъста шестица. Дигнах яката на палтото, спуснах дълги до рамене коси и се застягах за София.
Баща ми обаче беше на обратното мнение по въпроса.
- Какви са тия сойтарлъци – крещеше той, - какво е това рисувателство?...Това занаят ли е? Празна работа. Небъдница.
И настояваше да стана поп или офицер… след дълги караници и плачове най-после с триста лева в джеба и малък вързоп пристигнах в София. Беше есента на 1906 г. – петдесет години и нещо оттогава.
На другия ден в запустелия двор на ул.”Оборище”, срещу докторският паметник, се бяхме събрали 20-30 бедно облечени момчета, едва 15-16 годишни. Само едно софиянче имаше яка и връзка. Насядали върху избуялата трева, чакахме, с опънати на малки рамки листове, за да започнем приемния изпит.

Изпитът се състоеше в рисуването на орнамент.

Като завършихме работите, мина комисия; след това ни извикаха и един белобрад човек с очила и тънък гласец на развален български език ни каза следното:
- Господа, работите ви не струват. Всички са слаби, но комисията реши по липса на други кандидати да ви приеме в първи курс. Ще видим обаче колко ще достигнат до последния.
Това беше първият студен душ върху рошавите ни глави.
По-късно научих, че брадатият човек бил професорът чех Иван Мърквичка, който бил директор на училището.
Тогава учението беше 7 години – три общ курс и четири висш, или специален.
Записахме се и редовните занятия започнаха. …
----- Из Чудомир, трети том. Спомени, пътеписи, статии и бележки. Част първа.

Музика:
ФСБ – Високо
Духът на Велико Търново
Не знам – Блокче шоколад
Виктория Георгиева – Незавършен роман
Нели Петкова и солисти на ансамбъл "Филип Кутев" - Деси, Милена и Таня - "Катерино моме"



Гласувай:
7
0



Няма коментари
Търсене

Архив
Календар
«  Юли, 2017  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31